Monument de la Solitude

Това си е моето заглавие,бцу ^^

Така.Почваме =]

20.10.2008 г.-Понеделник
18:04 часа

Понеделник.Ах.Понякога си мисля,че понеделниците са прокълнати дни.Всичко започва отново.Цялото това мъчение с училището,домашните,натоварването и нервите.Мисля,че скоро ще ми се наложи отново да почна успокоителните,а хич не ми се иска.Е добре.Какво се случи днес?Ако кажа нищо,може и да излъжа.Защо ли?Защото винаги се случва нещо,макар и толкова незначително,толкова нереално глупаво в цялото това сиво ежедневие.Не че това "нещо" е направило денят кой знае колко специален.Глупости.Просто се случи.Точка.Финито.
Питали ли сте се какво щеше да бъде,ако в един ден се събуди с щастие в гърдите?Не с онази намусена физиономия от това,че часовникът ви отново звъни в 6 часът сутринта,навън е тъмно,а вие трябва да се оправите за по-малко от половин час,за да хванете автобуса и да стигнете навреме.Ако вие не сте,то аз го правя и за вас.Гледайки размазващите се пейзажи от прозореца на 604,си казвам :"О,по дяволите,поредният скапан ден".Сякаш сутринта определя всичко натам.Да,да,знам.Втълпявам си.Денят е такъв,какъвто си го направим.Само че аз вярвам прекалено много във всякакви свърхестествени сили и което е по-важното,вярвам в закона на Мърфи.
Ами горе-долу това е.Училище,вкъщи,учене,ядене,спане.Ще си кажете-е сега и при мен е същото.Ама пък аз ще ви кажа :"При мен е по-гадно".Мислите ли,че на земята има ад?Аз не.Честно казано,тази работа с ада ми изглежда съмнителна,въпреки че от друга страна всичко това,което се случва около мен е еквивалентно на пещта и момента,в който усещаш как кожата ти изгаря под парещия допир на огъня.Не понасям,когато хората около мен страдат.Знам,че не съм единствената,не се безпокойте,просто го чувствам толкова силно,толкова изгарящо.Задушавам се,когато видя някой да плаче.Не мога да кажа,че живея,за да помагам на хората,защото ще излъжа.Обичам да помагам на тези,които са ми скъпи.Умея да чувствам съчувствие към останалите.Но съм прекалено егоистична,както всеки друг човек на тази скапана планета,и не мога да се насиля да помогна на всички.Дори от простичкото ставане в автобуса.Като го споменах,обикновено го правя.Винаги си го мисля,но не винаги го изпълнявам.Дали просто краката ми са твърде мързеливи и не искат да се мръднат или главният ми мозък-твърде умаломощен,за да ги накара,не знам.Винаги мога да търся вината у себе си,да открият източника на грешката,но не мога да го спра.Предполагам,че това е един от многобройните ми недостатъци.
Нататък.Понякога се питам защо Бог е създал страданията.Ха.И после се сещам какви същества сме всъщност ние-такива,които се избиват помежду си за власт,такива,които живеят за парите.В един свят без място за мечти,без време за тях.И защо,по дяволите,кой ни бута към това?Никой.Да,никой.
Стана доста дълго.Странно е,че винаги намирам какво да кажа.Имала съм солидно количество дневници из инернет,обикновено в по-лични форуми.Не претендирам,че умея да се изразявам или съм надарена с кой знае какви правописни качества,но се справям някакси.Предишните ми дневници бяха по-скоро такива,в които изливах цялата си болка и мъка.Защото,ако случайно не съм споменала,болката е част от мен,както и аз съм час от нея.Но да ме боли за мен стана нещо твърде обичайно.Болката ме кара да чувствам,че съм жива.Или както се казваше в една песен :"Кървиш,само за да разбереш,че си жив".Все едно.Точно казвах,че бяха станали като някакъв личен изповедник.То и това на нещо подобно започна да заприличва.Не обичам тази лична темичка,която мога да си реконструирам както пожелая,да е нещо различно.Ако започна просто и скучно да описвам ежедевието си,бас хващам,че на вторият ред аз сама ще се отегча от себе си.
Не ми казвайте.Пак се олях.Както и да е.О,нека не забравяме-не понасям ограниченията.Те са нещо,с което трудно се справям,а и не умея да се вписвам във нормите на обществото.Убийте ме за тези мои грехове.

Момиче без спомени..

27.10.2008 г.-Понеделник
18:32

Добре де,дали пък няма да е готино да пиша от понеделник до понеделник?Ще давам по цяла седмица да осмиляте безмислените ми постове /не се чудете,противоречието е умишлено/.Може би е ще е най-добре това да го реша в процеса на писане и сега да премина към седемте дни,които ме нямаше и в които ми се случиха и хубави,и лоши неща.
Понякога седя и се взирам в тавана или в клавиатурата,празнината си расте,нищо не се случва.И после се усмихвам,казвам си,че всичко ще е наред,макар да знам,че нищо никога не е така.Така се случваше и през повечето изминали седем дни.Какво правих ли?Ходих на училище,учих,спях и пак отново.И отново.И отново.Боже,обичам думата "отново".Не питайте защо,едва ли някога ще разберем.В живота има неща,които никой не разбира,но също така те са толкова естествени,че никой не им обръща внимание.Липсват ми дните,когато ходех на училище с желание.Когато през лятната ваканция си казвах,че ми се иска да отида пак.Сега вече този момент липсва.Дали защото пораствам?По-скоро дали е защото си въобразявам,че е така?Не че има нещо сбъркано във Френската,не,не.Просто е някакво празно,няма ги чувствата,няма ги учителите от 55-то,които с усмивките си стопляха сърцата на учениците си.Липсват ми тези хора.Поклон пред тях.
Днес постът ми няма да съдържа от онези самокритични думички,които пусках по свои адрес в предишния.Не ми пречи да се самоиронизирам,напротив даже,но днес не ми е ден за това.По дяволите,беше хубав ден!До момента,в който не изпуснах едно от любимите си същества в скайп и после всичко стана сиво.Отново.Ахах.
Не,не,нещата не бяха толкова трагични,колкото ги правя аз.Седмицата си беше съвсем нормална,даже с някой хубави моменти.Моля ви,не се учудвайте,кралицата на драмата отново ще се върне,но нека да видим и малко от слънчевата страна на нещата.Сватбата беше приказка!Кака ми беше най-красивата булка,която някога съм виждала.Толкова изящност,щастие,усмивки,струеше от нея,че си беше направо златна.И новият ми батко беше ужасно красив.Просто двамата са създадени един за друг,личеше си.Толкова се радвам за тях!Самата сватба също беше страхотна.След като мина ритуала с чупенето на врати у дома,отидохме да подпишат граждански брак.И после минахме църквата,после в ресторанта.
Един ден се надявам и моята сватба,ако воубще се оженя,да е същата.Наистина беше невроятно..
Колко често мислите за бъдещето?Имам предвид,всеки ден ли го правите или просто когато ви скимне си казвате:"ей,какво ще стане след 10 години,примерно".Аз съм от тип 1.Всеки ден,преди лягане или когато ми остане свободно време,го отделям на мисли.Ще кажете:"Гледай я пък тази мечтателката".Не мога да се оправдая за мое най-голямо съжаление.Такава съм си.Не го изричам гласно много често,затова се гордейте,че го написах за пред вас.Имате моето позволение да се чувствате специални =) Не,не се надявайте,този път няма да ви оставя намира прекалено рано.Знам,че и миналият път казах,че съм се уляла.Ама тогава си беше начален пост,не вървеше да е толкова дълъг.Сега може да си пиша колкото си искам и ви принуждавам да го четете.Не,не,шегувам се.Това си е дневниче за мое лично удоволствие.
Получих най-сладките смс-и на света.Голяма прегръдка за човека,който ми ги изпрати,макар че няма начин да види тези редове.Е,жалко.Колко пъти на ден се усмихвате и колко пъти тъжите?Ако седнете да ги преброите предполагам,че ще са горе-долу уравновесени.Аз съм на принципа,че всичко в живота се заплаща.Ако ти е хубаво в един момент в следващия не може да е така.Винаги се опитвам за всяко щастие да си заплащам,защото иначе ми се случва нещо дваж по-лошо.
Стига толкова.Хакуна Матата.Колко мъдър съвет {}
Живейте спокойно,гледайте само напред.Бъдете като Тимон и Пумба.И аз ще бъда с вас.

Момиче без спомени...

04.05.2009г.-Понеделник
21:49

..I'm not a perfect person,
There's many things I wish I didn't do
But I continue learning..

Ето ме,тук,отново.Отново тъжна и унила,отново усмихната по принуда,отново с нужда да плача,но без сила за това.Такава съм.Понякога оптимизмът ми губи сила,понякога просто искам да крещя,но продължавам да нося маската си и да гледам глупаво.
Обичам да живея.Обичам го,защото обичам хората,които виждам.Но когато понякога вярвам в някой прекалено много,винаги оставам разочарована.Защото това е нещото,което хората умеят най-добре-да те разочароват.Когато полагаш толкова усилия,за да ги накараш да се чувстват пълноценни и щастливи,те се обръщат,хилят ти се в лицето и просто те...разочароват.Ха.Боли.Много боли.
Ако тръгна да говоря за деня си,трябва да говоря за всичко онова,за което просто избягвам да си мисля.В един момент знам на кого да се доверя.В следващия същия този човек просто се променя,приема чужд облик и вече не мога да се държа с него както преди.Защото,понякога,перфекционистът в мен се обажда.
Днес намерих причината,поради която не си намирам гадже.Търся такъв човек,който да притежава чар,харизма,който да бъде сладък и мил и същевременно естествен и който да ме зачита,когато сме заедно,и когато сме с приятелите ни.А момчетата около мен просто не са такива.Досега си мислех,че проблемът е в тях,но вече осъзнах.Ха.А е било пред очите ми през цялото време.
Отчаяна съм.И се чувствам като смазана от валяк,мисля,че днес официално се предавам на обществото.Вече нямам сили да спазвам принципите си,изгубих желание за каквото и да било.Просто ще продължа по течението и ще се моля да открия нещо,което да ми върне смисъла.Онзи скрития смисъл,който те поддържа жив и с пламък в тялото.
Липсва ми детството ми.Времето,когато наистина живях.И в което обичах,в което творях.Сега вече не струвам.Нито в писането,нито в рисуването,нито дори в избора си на музика.Тъжно е.Намираш нещо,радваш му се,и то постепенно изчезва.Като прах,носен от вятъра,като изсвирена струна.
Искам пак да бъда малка.И да се радвам.И да живея.