декорация.

Слънчевите лъчи преминаха през пръстите, с които уж закривах очите си. Лиса не подозираше, че гледам. Носеше синята рокля, с която я видах за пръв път. Беше оставила косите си пуснати, защото знаеше, че така я харесвам най-много. За всеки случай отново прерових паметта си, за да съм сигурен, че не празнуваме нещо конкретно. Не исках да огорча Лиса. От начина, по който се движеше, от погледа ѝ разбирах, че е много развълнувана. Държеше ръката ми здраво, сякаш за да не ме изгуби по пътя.
- Къде отиваме? - попитах за сетен път.
- Джов, трябва да бъдеш по-търпелив - укори ме тя. Имаше прекрасен глас, обичах да я слушам. Често я оставях да си води монолози, а когато тя се усетеше, винаги ми се сърдеше. Сега беше права, затова не сметнах за нужно да отговарям нищо.
Не след дълго забавихме крачка и усетих как пулсът ѝ се ускорява. През пролуките на пръстите си успях да зърна
неугледния гараж, за който знаех, че е притежание на Лиса. Беше успяла да го купи със собствени пари преди две години, горе-долу по времето, когато се запознахме.
Лиса рисуваше в този гараж. До сега не съм виждал нейна картина. Тя все ми казваше, че като му дойде времето, ще ми ги покаже. Едва сега разбрах каква бе изненадата.
- Време е - прошепна тя. Обърна се към мен, а аз вече нямаше нужда да се преструвам. - Сега е моментът да ги видиш.
- Защо сега? - попитах я.
- Защото едва сега осъзнах колко много искам ти да бъдеш първият, който вижда тези картини. Те са част от мен. Ако ги покажа на неподходящ човек, ще бъде все едно да ми отрежат ръката. От това ме е страх най-много. И, разбира се, заради частица гордост и самохвалство.
- Така ли? - усмихнах се.
- Да. Много искам да ти покажа последното, над което работих. Хайде.
Очите ѝ заискряха, когато отвори вратата и влязохме вътре. Това беше от онези редки моменти, в които изглеждаше почти божествена. С такава любов гледаше платната си, че ми се прииска и аз да съм картина.
- Започти откъдето пожелаеш - няма да те насочвам. Искам да почувстваш. - Тя се облегна на стената и зачака.
Спирах пред всяка картина и дълго се взирах в нея. Без да разбирам от изобразително изкуство, бях хипнотизиран от цветовете и настроенията на картините. В този момент обичах тази жена повече от когато и да било. Обиколих всички и се обърнах към нея безмълвен. Тя усети, че съм разбрал и се усмихна, а на мен ми се стори, че на бузата ѝ проблесна сълза.
- Не казвай нищо - предупреди ме Лиса. - Остана да видиш последната.
Тя се приближи до мен и показа едно покрито платно. Хванах мекия плат и го дръпнах. В следващия момент пред мен се разкри най-удивителната гледка.
Жена. Или божество. Устата ми сякаш пресъхна. Гледах косите ѝ разпилени като мъгла около нея, очите ѝ, толкова черни, сякаш някой беше прогорил две дупки с цигара, устните, извити в съвсем лека, загадъчна усмивка. Това беше само картина, не смеех да си помисля колко прекрасна е в действителност. Исках да попитам Лиса коя е, но не можах.
- Казва се Лято - каза тя, сякаш прочела мислите ѝ.
- Лято? - удивих се аз.
- Да. Мисля, че ѝ отива. Знаеш ли как се запознахме? Преди месец, в кафето, дойде при мен и ми каза: "Знам, че искаш да ме нарисуваш". Представяш ли си? Замаях се като я видях. Тя ми предложи да изпием кафе и така се започна. От тогава се виждаме всеки ден. Тя богиня, знаеш ли? Не е възможно да има толкова красиво човешко същество. Тя е... изумителна.
- Ще я видя ли? - попитах тихо. Лиса поклати глава.
- Замина си.
- Как така? - възкликнах сподавено. Преди броени секунди обичах Лиса, сега обикнах един идеал. Исках да ги имам и двете, макар да знаех, че е невъзможно.
- Според пресата - автомобилна катастрофа. Аз си мисля, че тя просто е отишла на друго място, на друга планета, може би, в друго измерение. И ни остави това, за да знаем, че е съществувала.
- Защо ми я показа?
- Защото исках да почувстваш това, което аз почувствах. Да разбереш защо бях така отдалечена в последно време. Да опровергая опасенията ти, че има друг, защото в действителност имаше друга. За да се влюбиш като мен и да споделим чувството. Защото не мога сама да понеса загубата ѝ.
- Измъчваш ме - казах ѝ.
- Не, любими, помагам ти. И на двамата. Сега споделяме една още по-голяма любов. Трябва да изгорим картината. Заедно.
- Обичам те - казах.
- Обичам те - каза тя.
Беше началото на август, а аз никога повече нямаше да видя Лято.