"Кома"

Заглавие: "Кома" Пон Сеп 07, 2009 2:18 pm

Участничките отново са две. По-надолу ще прочетете произведенията им, а в темата за гласуване, ще дадете своя вот.

Заглавие: Re: "Кома" Пон Сеп 07, 2009 2:19 pm

Angie написа:: Кома
Удавени в бяло мисли до пръсване

- Мислех си, че трябва да е черно.
- Всичко е в ума ти. В ума ти явно е бяло.
- Защо е бяло?
- Защото така си решил.
Той
се изправи и огледа в неизбродната бяла пустош. Странно. Почти не
помнеше. Съзнанието му беше завладяно от странно спокойствие,
нетипично. Единственото, което го смущаваше, беше болката в главата.
Спомни си за първата книга на ужасите, която някога бе чел – единият от
героите усещаше главоболието като нажежено до бяло метално топче, което
дълбае, дълбае, дълбае в мозъка и разчиства място за себе си. Тази
мисъл му мина из главата и после се зарея в пустошта. Интересно, не
можеше да се фокусира.
Сети се за гласа.
- Кой си ти?
- Не знам. Кой искаш да съм?
Замисли се. Колкото можеше.
- Просто си остани това, което си.
- Нищо?
- Да. От това имам нужда.
Нищото
не отговори. Той си помисли, че е ужасно трудно да бъдеш нищо. Защото
дори самото мислене за нищото го превръща в нещо. Опита се да си спомни
защо беше тук. В тази пустош, бяла пустош.
- В кома си.
- Да не ми четеш мислите?
- Тук няма мисли. Всичко се чува.
А сега накъде?
- Накъдето пожелаеш.
- Спри да го правиш!
- Това е ума ти. Няма как да спра.
Искаше
ми се тя да може да види това, помисли си той. Да види, че всъщност
няма какво да се види. Колко е мирно тук, близо до брега, а долу бушува
морето на лудостта. Да скочи ли? Не, няма да скочи...иска да си остане
себе си, поне още малко. Мъничко.
- Замисли се – отново го сепна
гласът – най-накрая спокойствие. Никой няма да бърка в главата ти.
Изобщо не прилича на света, в който живееше.
- Аз дори не исках да живея.
- А сега искаш ли?
Той се замисли. Искаше ли? Да. Да, струваше си. Трябваше. Да . Се. Върне. Но не точно сега. Не.
- Защо искаш да се върнеш?
Отговора дойде импулсивно:
-
Заради нея. Заради всички моменти, които съм преживял с нея. Заради
дъжда, под който бягаме. Заради възможността да я снимам. За да я
виждам. Да съм до нея. Да я държа, да я прегръщам, да я целувам, да
правя любов с нея – има ли значение? Заради цветята, заради маковете и
вятърните мелници. За да я обичам.
- Заради жена? – отговори Нищото
присмехулно – Помисли. Може след няколко години дори да не е с теб.
Струва ли си да зарежеш спокойствието заради жена?
- От бялото ме заболяват очите.
-
Принципно. Може да не е бяло. В момента просто искаш да е бяло. Това е
измисления ти свят. Можеш да си правиш каквото си искаш с него. Какво
искаш?
Той се замисли.
- Искам цигара.
Веднага видя угарка от
любимата си марка в ръката. Той замислен седна и дръпна, усещайки
познатото чувство на дима, навлизащ в главата му. Същото ... и не
съвсем.
Докато пушеше гласът продължаваше да му говори:
- Не ти ли харесва? Никой не те кара да се връщаш към света.
- Ти откога си тук?
- Откакто съществуваш. Аз съм просто невидимия събеседник, плод на собственото ти въображение. Поредната удавена в бяло мисъл.
Дръпване.
-
Замисли се – продължи Нищото, сякаш ентусиазирано, доколкото едно Нищо
можеше да изпитва ентусиазъм – защо да се връщаш? Нима няма да си
живееш целия живот
като една кома?
Той се замисли. После се сети.
-
Аз съм екстремист фотограф. – гласът му прозвуча глухо и неубедително
дори на самия него – Живея за гледките и хората. Виждам, не спя.
- Но това е еднопосочен билет към блаженството.
- Да, и към самоубийството.
-
Човеци – засмя се Нищото така, сякаш то бе над тези неща – Защо все за
самоубийство мислите? Ето, дори ти не искаш да се върнеш.
- Искам.
- Не, не искаш.
- Ако съм в кома значи съм в болница. Значи някакви доктори правят нещо да ме изкарат от тази кома.
- Не ти трябват доктори. Сам можеш да излекуваш душата си.
- Харесвам си душата, благодаря.
- А тя теб харесва ли те?
Той се ядоса.
- Какво си ти, че да ми казваш какво да правя със себе си?
- Част от разума ти. Помисли. Винаги е имало знаци по пътя ти, че ще стигнеш дотук.
Той замълча. Не се сети какво да отговори.
-
И какво ще спечелиш като се върнеш? Ти си беден. Едва свързвате двата
края. Тя също не работи. Всички ти казват „лесно е да си общителен,
лесно е да си готин”, нали? Да, лесно е да си гладен когато си свикнал
с това.
- Откъде знаеш всички тези неща?
- Не ме ли слуша досега?
Аз съм ти, ти си аз. Ние сме едно цяло. В момента спориш със самия себе
си. Няма с кой друг. Всичко това е много по-далеч от обикновеното
клинично състояние. Това е в ума ти. Проумей го.
Цигарата му свърши, той я хвърли и тя изчезна в пустошта.
Необясним гняв завладя ума му. Не!
- Защо се ядосваш? – попита, както винаги, изпреварило гласа му Нищото.
- Защото разбирам.
- Какво разбираш? Та ти си човек! Какво може да разбираш?!
Той се подсмихна. Гласът звучеше уплашено.
- Всичко разбирам. И откривам парадокса.
За
момент той сякаш видя нечии невидими очертания, някакви бледи сенки,
които оформиха лице. Неговото собствено. Приличаше на отражение, все
едно се беше
погледнал в замъглено огледало. Изсмукано от болка отражение. Той се приближи до него и каза ясно:
- Ти не си аз. Аз не съм ти. Ние не сме еднакви.
- Напротив! - изкрещя Нищото – Еднакви сме! Едно цяло, откакто си жив изобщо!
- Не – засмя се той и поклати глава – Не сме. Ти си Нищо. Аз съм Някой.
- Как смееш! – изсъска отражението, той дори видя пренебрежението по замъгленото му лице – В света си никой! Никой!
- Поне не съм като останалите, които живеят по инерция! – извика фотографът.
После
всичко сякаш се загуби. Видя отделни образи, минаващи като ... на
лента. Да, на лента. Колко подходящо, помисли си той. Те бягаха, бягаха
и той бягаше, бягаше, зад себе си чуваше неосъзнатите писъци на Нищото.
„Хайде, дави се в бялото” помисли си той „Аз не съм като теб”.
А после чу...

...
тихото пиукане на животоподдържащите системи, което вече я подлудяваше.
По лицето на младата жена се виждаха около четири-пет безсънни нощи,
може би повече. Тя насочи тъмнокафевите си очи към мъжа, лежащ в
леглото до нея, още една сълза тръгна надолу по бузата й. Тя ядосано я
избърса. „Той не би искал да те види, че плачеш. Ако някога изобщо те
види отново” помисли си с
огорчение жената. Ръката й хвана неговата.
Тогава, някъде из мъглата на мъката ... тя усети. Усети докосване.
Усети как неговите пръсти, макар и слабо, се опитват да стиснат нейние.
Първоначално, жената помисли че халюцинира. Че всичката тази тъга
най-накрая я е побъркала. Но не, не беше така. Тя тихо го повика по име
и видя чудото, което чакаше вече месец и половина. Двете очи, онези очи,
които я гледаха с малки блясъчета, които говореха толкова много, отново бяха живи.
- Ти ... – гласът й се пресичаше от хлипове – ти ... си буден.
Той успя да състави едно изречение. Най-вярното изречение от години.
- По-буден от всякога.

Заглавие: Re: "Кома" Пон Сеп 07, 2009 2:20 pm

cuz i'm Cullen... написа:: Кома
Ден
преди катастрофата говорих със сестра си. Беше много развълнувана,
защото й предстоеше официална среща със съветник, за да може да си
осинови дете. Тя обичаше толкова много децата, но не можеше да има свои.
Вечерта също се чухме, но тя не можеше да говори дълго.
На следващия ден телефона ми иззвъня.
- Ало?
-
Добър ден, търся госпожа Томерсън – обади се непознат женски глас от
слушалката. Очудих се, че ме търсят непознати и не се заитересовах.
- Тя е на телефона. Извинявайте, но ако не е нещо наложително, моля ви, не ме безпокойте.
- Няма лесен начин да ви го кажа. Госпожица Райли, която
вярвам, че ви е сестра, претърпя сериозна катастрофа.
Усетих
как ми се зави свят. Роузи, моята Роузи. Попитах набързо за адреса на
болницата и тръгнах. По пътя се обадих на съпруга ми да му съобщя
новината.
Отпред ме посрещнаха Сюзън, най-добрата ми приятелка, и
съпругът
ми – Лукас. Хвърлих се в прегръдките им и заплаках. Поведоха ме в
болницата и се запътихме към болничните стаи. Явно Сю беше оправила
нещата.
Въведоха ме в стая, изцяло в бяло. Бели стени, бели чаршафи,
диван с бяла тапицерия, бялата нощница на окървавената ми сестра. От
тялото й висяха тръбички, напъхани във всевъжможни места. Забелязах, че
системите показваха съвсем слаб пулс. Слаб, но все пак го имаше. Хайде, Роузи, събуди се. Моля те.
В стаята дойде миловидна на вид сестра, с малко груб глас, като прегракнал.
- Вие ли сте Ейприл Томерсън?
Кимнах с глава. Не бях способна да продумам.
-
Трябва да ви обясня, за състоянието на сестра ви. Поради сериозни
травми трябваше да премахнем далакът й. Както забелязвате, системите
показват, че пулсът й е слаб. Това е така, защото е в кома.
Само тези думи ми трябваха. Рухнах.
Следващото,
което помня беше, че ми беше студено и косата ми беше мокра. Явно съм
припаднала. Съжалих, че съм пропуснала последните моменти със сестра
ми. Много малко хора се събуждаха от комата.
Мина месец, след това втори, трети. Докторите искаха да
изключат системите й, но аз не позволявах това да стане. Тя трябваше да се събуди, трябваше. Дължеше ми го.
Един слънчев ден, седях на диванчето до леглото й и я
наблюдавах. Очаквах всеки момент нещо да се промени, някакъв напредък. Станах и сгабчих ръката й.
- Хайде, Роузи. Хайде, събуди се.
Усетих да помръдва и светлината на надеждата заискря
по-силно. Тя отвори очи и ме погледна. След това ми се разкрещя.
- Спаси я, Ейприл! Спаси дъщеря ми от дъските! Ще я
затрупат! Дъските ще затрупат моята Луси!!
След това отново клюмна. Нищо не се промени. Извиках
сестрата и тя ми обясни, че такива неща ставали понякога, но това не значи, че скоро тя ще се събуди.
Чудих
се през последните дни защо ми го беше казала. Нито имаше дъщеря, нито
заплаха. Наложи ми се да отида в апартамента й, за да взема едни
документи. Не бях ходила през последните месеци и нищо не бях докосвала.
На
вратата на гардероба й висеше любимата й червена рокля. Облякох я и
изведнъж главата ми натежа. Не усещах кое е горе, кое – долу.
Запрехвъчаха ми неясни
картини пред погледа и се хванах за диванчето
като опора. Най-накрая всичко ми се избистри и видях, че се намирам на
тъмно място, което много приличаше на гаража бащината ми къща. А там,
сред дъските видях лице... човешко лице.
Усетих, че затварям очи и
следващото, което помня бе, че се намирах на пода. Съблякох роклята на
Роузи, грабнах документите, които ми трябваха и излязох по най-бързия
начин.
На същия ден се видях със съпуга си и му разказах всичко.
Решихме още на следващия ден да отидем до старата ни къща.
В
колата не пророних и дума. Мислех само за случилото се в апартамента на
сестра ми. Опитах се да разгадая за какво ставаше въпрос, но просто не
успях. Мислите ми се рееха, дори не бях осъзнала, че сме пристигнали.
Действително
в гаража на родителите ни имаше много дъски, защото това бяха останките
от предния ни гараж. Заровихме се из останките и се показа малка
главичка. Дръпнах се стреснато назад и първата ми мисъл беше дали
Роуз
не бе пометнала бебе и да го е скрила тук. Поразрових се още малко и
осъзнах, че това не бе дете... а кукла. Любимата кукла на Роузи. Беше я
къстила Луси. Да, разбира се, как можах да забравя. Луси се беше
изгубила при събарянето на старият гараж.
Взех куклата със себе си,
изчистих я, купих й нова рокля и с разрешение от доктора я сложих до
нея с надеждата нещо да се случи този път.
Изчаках малко в очакване. Пръстите й видимо помръднаха и сграбчиха Луси. Очите й се отвориха. Сестра ми се събуди от комата.
Кукла... една обикновена, детска, обичана кукла спаси Роузи.

» "Кома" - гласуване
» "Хари Потър и..."
» "Пътят" - гласуване
» "Пътят"