"Пътят"

Angie:

А те тичаха през проливния дъжд, хванати ръка за ръка, като той я водеше напред, държеше я, а тя пищеше нещо от рода на „Ти си луд” и се смееше високо. Той се усмихна незабелязано – обожаваше това определение, особено изречено от нея, защото знаеше какво означава. Луд, луд, луд. Луд за живот, луд за любов, луд за изживявания и за пътувания. Те продължаваха да бягат, а хората , които минаваха покрай тях оставаха с впечатлението, че хей, тези млади хора се опитват да избягат от себе си, от грижите си, който ги преследва с налудничав бяг, опитват се да намерят пътя по който да продължат, пътя на съдбата си, всеки на своята собствена. А хората и представа си нямаха колко грешат. Защото тези млади хора бягаха към себе си, а не в обратната посока. Бяха боси по асфалта, а листата хвърчаха около тях, смееха се, очите им блестяха. Най-накрая бяха достигнали края на града. Там, където нямаше задушаващи небето сгради, там, където почти не се виждаха други човешки същества. Запъхтяни, те седнаха един до друг, а вятърът повдигна нейния тъмнозелен шал и го уви около вратовете и на двамата. Сякаш си играеше с тях, но те не го забелязваха, вятърът бе тяхното дете и те го обичаха, обичаха и живота.Стояха загледани в хоризонта. Ето, вече минаха града. А отвъд?
Отвъд бе Пътят. Не онзи път във физическата форма на думата, където бръмчаха коли, дерзаеха стопаджии, където ставаха нещастия, където стояха уморени хора. Не, ставаше въпрос за Пътят, за онзи Път, който всеки
трябва да извърви. Но не е задължително да го минава сам. За онзи Път, който ги води далеч от родното място, който ги хвърля в непознатия свят, пълен с недружелюбни хора, данъци, работни места, борби, общество, лъжи, мръсотия. На Пътя децата порастват, стават възрастни. И те го знаеха. Те го гледаха, мислейки си как все някога и техния ред ще дойде, техния ред да станат...големи. В момента това им звучеше като присъда. Той усети как главата й се допря до рамото му, усети топлината на кожата й и дъха й по врата си. Обърна глава да я погледне в зелените очи, а дъждът продължаваше да вали, но те не го забелязваха, защото есенният дъжд не им пречеше. Той бе живот за тях. Погледите им отново се насочиха натам, там, където все някога трябваше да отидат, там, където щяха да имат само себе си в студения свят. Пътят, който ги викаше и чакаше. Те бяха готови да тръгнат по него още сега, просто да продължат да бягат боси в дъжда, да оставят всичко зад гърба си. Но не можеха. Защото трябваше да се върнат. Поне засега трябваше да се върнат.
- Какво има там? – чу той детския невинен въпрос и отново се усмихна.Тя седна зад него, като обгърна с ръце кръста му и игриво захапа ухото му. Лешниковите му очи отново се зареяха в посока Пътя.
- Там ... там има нещо, което ни очаква. Нещо, което трябва да намерим.
- А трябва ли да вървим в онази посока?
- Всички трябва – той усети как буца сякаш заседна в гърлото му – някога.
- Ами ако не искам? – изведнъж каза тя – Ако искам да си остана завинаги дете?
- Всички го искаме.
Те се умълчаха, отново всеки изгубен в собствените си мисли и едновременно в мислите на другия. Внезапно откриха, че не могат да откъснат очи от Пътя. Дъждът бавно спираше, но мириса на мокър асфалт още витаеше из въздуха като дружелюбно духче. Вятърът бе намалял до лек бриз, който продължаваше да вплита пръсти в косите им. Нима това бе притеглящата сила на бъдещето? Това ли ги чакаше, когато порастнеха, станеха отговорни, работещи възрастни? Звучеше толкова скучно. Те си
искаха младостта, искаха да запазят това време, когато имаха нужда само един от друг, когато никой не им пречеше. А Пътя, мислеха те, нека си иска каквото ще. Не, нямаше да му се дадат, нямаше да му дадат и любовта си, сегашния живот. Все още не. Кола профуча по него и те се
загледаха в нея. Беше само за части от секундата, но им стигаше. Видяха млад изнервен мъж в черен костюм, видяха бледото му лице, сенките под очите му, куфарчето на седалката до него в празната кола. Потръпнаха при мисълта, че и те щяха да станат такива, все някога щеше да им се наложи.
А защо трябваше? Кой го беше казал? Не знаеха. Не мислеха и че някога щяха да узнаят. Просто приемаха, приемаха съдбата си, но го правеха по техния си начин. По начинът, който на тях им харесваше.
Покрай тях мина човек с фотоапарат, който ги снима. Те не му обърнаха внимание. Той се усмихна и продължи без да знае какво точно си мислеха тези хора, какво ги мъчеше и защо стояха ето така просто загледани в някакъв си път, а вятърът ги брулеше. И как би могъл да разбере? Той вече го бе извървял, но без дори да се замисли, просто бе крачил в уречената нему посока без дори за миг да спре и всъщност да разбере смисъла и символиката на Пътя. По начина по който го разбираха те.
Защото Пътят бе живот, бъдеще и непреодолимост.

cuz i'm Cullen... :

Пътят
Жестокият път на живота
____________

Момичето седеше пред очите ми, натъжена и изплашена. Очите й издаваха „Защо?”, но не смееше да попита. Дори и да зададе въпроса си, не знаех как ще й отговоря. Дали ще изрека поредната лъжа или просто ще се предам на вълната и ще й обясня. Главата й се клатеше замислено, докато аз я наблюдавах. Сигурно в мозъчето й се въртяха страховити мисли. А истината не бе толкова далеч. Но бе далеч по-страшна от очакваното.
Въпросното дете се казваше Виолета. Гледаше ме с малките си сини очи, русата й коса се полюшваше лекичко от тихия вятър. Опитваше се да ме манипулира, да й кажа защо съм разстроена. Защо не харесвам живота си и искам да я предпазя. Та тя беше едва 15 годишна. Имаме само 5 години разлика. Малка, но драстична за мен.
- Соничка, кажи ми! Моля те!- проплака тя и ме погледна с тези очи. Как можех да й откажа? Как може да ме гледа по този начин и да ме кара да й откажа? Затворих очи, отдадох се на спомени и започнах историята на живота си...
- Мило Вилинце, знаеш, че толкова много те обичам и ти желая най-доброто. Като твоя наставница, като твой настойник, не мога да ти заповядвам какво да правиш. Но просто искам да те предпазя. Домът за сираци не бе добро място за теб, затова те измъкнах.
Очите на Виолета се насълзиха. Преди две години родителите й бяха убити. Тя бе съкрушена и постъпи в дом за сираци. Децата там не се отнасяха подобаващо с нея. Биеха я, обиждаха я, а аз бях единствения човек, който я подкрепи. Невзрачната Соня, чистачка в Обречения дом. След година си намерих по-добра работа и осинових Виолета, защото съвестта не ми даваше да я оставя. А сега- тя ме караше да й разкажа за страдлческия живот, който съм имала.
- Виле, миличка, като беше малка, по-малка от теб, родителите на кака ти Соня се караха много накрая решиха да се разведат. Не ми беше хубаво, но трябваше да се примиря. Исках да живея с майка си, но съдът я обяви за неравностойна и останах при баща ми, който беше пияница. И още си е такъв, проклетникът. Всяка вечер седях в леглото си и плачех, защото родния ми баща ме биеше. Седях си мирно на земята и си четях книга, а той идваше с гръм и трясък, хвърляше книгата и ме пребиваше от бой. Малко ли стени съм срещала с тяло, малко ли кръв съм проляла. Много съм се молила, много съм плакала. Но нищо не го смекчи. Случваше всеки божи ден. Вече знаех по кое време ще дойде да ме налага, затова се приготвях. Прибирах книгата и седях мирно на леглото, докато дойде и не убие малка частица от мен. Вече бях на 12 години, когато започна да ме изнасилва. Не можех да го търпя всяка вечер, затова избягах от къщи и останах на улицата. Случвало ми се е да не се храня повече от два дни и съвсем изнемощях. Нямах роднини, майка ми се изнесе в друг град и нямаше при кого да отида. Накрая, един ден, както си седях премръзнала на улицата, един човек се спря пред мен и ми подаде баничка. Бях толкова слаба и бяла, че можеше да ме вземат за скелет, проснат на улицата. Тази баничка ми се стори като Божи дар, а човекът- за ангел. Попита ме дали си имам дом и аз поклатих глава. Той ме вдигна на ръце и ме занесе у дома си. Погрижи се за мен, хранеше ме, обличаше ме, учеше ме и ми даваше подслон. Но не задълго. Една вечер ме заведе в един бар, целия опушен и миришеше силно на алкохол. Запозна ме с негов приятел, чичо Ванко и ме остави да седя при него. Така и не се върна. Иван, той беше сводник. Късно го разбрах. 14 годишна, проститутка и без дом и родители. Пари не взимах, живеех в дома на Иван. И той се възползваше от мен. Редовно. Изкарах така две години, докато не станах на 16. Като по чудо, успях да избягам от втория убиец на съществуването ми и пак останах на улицата. Запознах се с нови хора, продавах се, но взимах пари и бях отседнала на квартира. Нямах мечти, живеех за момента. Каквото бе писано да стане, ставаше. Явно бе писано да се запозная с Владо. Той беше добро момче, на 17 години и ме обичаше. След първия месец той взе да се променя. Разбрах го, че взима наркотици. Реших и аз да пробвам. След като той го правеше, значи не беше лошо. И така започнахме. Дрога, купони, секс. Двамата пропадахме повече и повече с всеки изминал ден. Бях щастлива със състоянието си. Пак започнах да се продавам, обаче парите не стигаха. Владо крадеше от родителите си, залагаше, пак купуваше дрога и пак се друсахме. Но след година всичко свърши. Владо, моят Владо се спомина на 18 години. Направи се на смел и умря от свръхдоза. Тогава всичко ми се избистри. Трябваше ли да загубя единствения човек, който обичах, за да разбера, че съм се превърнала в боклук? Спрях всичко. Дрога, проституиране. Изпадах в абстиненции, бях депресирана, но издържах. Две години вече съм чиста. Майка ми се върна да ме търси тази година, скъпо облечена, да ме извика да живея с нея и новия й съпруг в Холандия. Отказах й, защото си имах теб. Ти си ми достатъчна.
Виолета плачеше в шепи. Раменете й бяха прегърбени, леко тресящи се. Обгърнах ръце около нея и тя ми прошепна:
- Никога, Соничка, никога! Никога няма да опитвам дрога, нито цигари дори. Няма да стана такава, няма да те съсипя. Няма!
Усмихнах се бегло и заплаках.


15 години по-късно
Соня умира на 35 години от рак на мозъка. Последните й думи към Виолета бяха: „Недей си проваля живота. Обичам те, Вилинце, красиво мое дете!”. А Виолета сега живее със съпруга си в хубав апартамент, гледайки прекрасната си дъщеря, родена месец след като Соня си тръгва от този свят. Малката Соня е родена на същата дата като голямата. Виолета с радост гледа детето си, наричайки го „Моя малка Соничка”, като всеки път си спомня за починалата си настойница. Или по-правилно- нейната майка.