душевен безпорядък.

Не знам.
Не мога да говоря за неща от ежедневието, не мога да бъда банална, не
мога да не кажа това, което ме мъчи. Не мога да съм Тук, не мога и да
съм Там и точно в момента изобщо не мога да съм Където и да било. И не
мога да повярвам това което ми казаха. Не мога и няма. Не, не, не, не,
той е жив чувате ли ме, ехеей, там горее, той живее, мисли,
мечтае. Не ми пука че е умрял преди седем години, не ми пука за
глупавата лавина не ми пука, че когато е загинал може би дори не съм
знаела кой е. Откакто му се възхищавам аз съм с нагласата, че той е жив, жив, жив, жив.
И няма да го приема. Защото капитан Медведев не умира. Защото ако той
не умира и Сергей Бодров не може да умре. Не е вярно. Не ме интересува
какво казват фактите, какво казват останалите, Бодров е точно толкова
жив колкото Сид, колкото Кърт и Фреди и Джим и Елвис и Хийт и всички те
са ТАМ, по дяволите, там са, тялото им може би не, но духът им, духът
им не може да се сломи. Поклон.
... I feel like sh.t.
Никога не съм можела да водя дневници. Не знам дали това е дневник или
пак използвам думите като някакви стъклени играчки да кича елхата на
собственото си его...не мога да го реша. Ще спра да се правя на важна и
няма да изливам емоциите си в разказите - казала съм го и ЩЕ го направя.
По-жив от всякога е, ПЪК.

Продължавам да се противя срещу идеята да "изразя себе си чрез писане". Ще цитирам Алекс по въпроса :

Цитат :

и ако има едно нещо, в което съм сигурна, то е, че никога няма да
използвам писането за кош, в който да мятам душевни отпадъци. няма да
го използвам за запълване на време, за споделяне, за възвеличаване на
шибаните си емоции, които да остават 'мои'. с веси го говорихме в
малкото часове преди да се пуснем физически. че когато вкараш нечии
черти в герой от историята, не описваш образа на някого - ти създаваш
нов човек, който е преминал през реалността и е взел от нея само
каквото трябва. това - това е позволено. да оцветиш листната реалност
така - да. но не и да я превръщаш в поле, на което да разиграваш
неизпълнените си желания, да превъзнасяш собственото си аз до степен
'о, аз умея да излея себе си на листа'. майната ти, не ми трябваш ти,
освен ако не си жива история. няма просто да изстисквам мръсните си,
изтощени клетки в черни думи на бял лист и да го наричам писане. не е.

Да, да, да, да, аз няма да го направя, аз ще движа живота им, те ще си бъдат те, истински в съзнанието ми, но само в моето, не, не, не, не, няма да използвам безразсъдно това, което ми е дадено, няма да бъда поредния човек, който "излива себе си на листа".
Не. Аз ще си бъда писател. Ще си бъда себе си. А те са си те. Моите герои, те са там, не бягат, винаги са там. Обичам ги. (:

Боли ме, боли ме, боли ме, празно ми е, като голяма черна дупка, мъртва звезда някъде вътре в мен, която засмуква всичко, нещо, което не ме оставя на мира цял ден и аз продължавам да се измъчвам с него, защото ме е страх да завъртя един телефон, заради някакви глупави предразсъдъци, които мъчат изтерзаното ми съзнание. А болката прогресира в главата ми, отново онази, пулсиращата, която започва от слепоочието ми, продължава нагоре и навътре. Сетих се за онази аналогия с нажеженото до бяло топче от блога на Косето и си мисля, че не мога да опиша по-добре това, което изпитвам в момента, някаква разяждаща липса, която си стои в мен, която не ми дава мира и насън дори. И дали ми е омръзнало да се боря? Не, не ми е. Защото си струва, струва си да се боря, за всичко, всичко. Защото си струва да се боря да бъда поредната горяща звезда в небето, поредния луд човек, луд за живот и магии, луд за дъжд и срещи, за прегръдки и докосвания.
Не знам как да споделя с някой друг собствената си агония и страх. Да, страх. Този пронизващ страх, който ме гони навсякъде, който чувам като онзи странник в мрака когато се обърна, който ме преследва и в сънищата. Колко човешко и смешно. Понякога се учудвам на самата себе си. Не сега. В момента болката ми идва в повечко. Към обезболяващи ме е страх да посягам, а и така е по-добре. Остава само да угася светлината, да си пусна онази моя музика и да легна и ... да умра за света в продължение на около половин час. Тъмно, а пода е под мен, усещам хлад и ми става хубаво, хубаво и мисля, че съм преборила болката, но тя ще се върне, винаги се връща.
Някакси почвам да се уморявам от всичко. А умората е много, много страшно нещо. Има и по-страшни, но все пак.
Не знам, не искам да знам. Както ми каза един човек, ако всичко отиде по дяволите, поне ще знам, че съм вярвала и обичала. И смятам точно това да правя - да вярвам и да обичам. Благодаря ти. И извинявай. За ... pretty much everything. Не съм много добра в това. Поне точно сега, когато болката е толкова всепоглъщаща и мислите ми се давят ... не.