Моите разкази ^__^

Надявам се тук да е правилното място...



Вали.
И непрогледна тъмнина, мъгла, толкова гъста, че сякаш трябва да я разрежеш с нож, за да си проправиш път.
Няма никъде утеха, няма никъде надежда, не се вижда така характерната за оптимиста светлина в тунела.
И нервно крача от стая в стая, една и съща площ, която изминавам по няколко пъти всеки божи ден, надявайки се на промяна, която да замени скучното ми ежедневие, да създаде един нов свят и да окрили мечтите ми, да подхрани въображението ми.
Рисувам думите, изпипвам ги, опитвам се да ги почувствам. Да ги усетя как се плъзгат по езика ми и
преминават надолу по гърлото ми. Крайна дестинация: сърцето. Къде обаче ще стигнат, това вече не знам. Мога само да се надявам, че ще ми донесат дори една малка частица от така жадуваната топлина.
И чакам слънцето. Чакам го, за да дойде и да разкъса мрака, да разчупи оковите ми и да срути стените на мрачния апартамент, чакам го за да ме извади от тази безмълвна безизходица, в която съм изпаднала.
Паля цигара след цигара и крача из ограниченото пространство с което разполагам. И аз, след като толкова добре познавам слабостите на хората, умея да разчувствам. Умея да преливам от глас в глас, от ден в ден, умея да разбирам дори и най – неразбираемите части от обърканата
си памет.
И помня. Помня всичко Всяка болка, която ме е
разрязвала, макар и да не е потичала кръв, всеки куршум, който ме е пронизвал, макар и не е разкъсвал плътта ми, всеки нож, който се е забивал, макар и да не съм виждала острието му. Помня всички спомени, колкото и глупаво да звучи това. Хората си мислят, че са силни, но случайно все някъде зърват някой стих, или пък чуват мелодията на отдавна забравена песен. И спомените нахлуват като топъл
пролетен вятър през прозореца, като бушуващата вълна над дигата.
Мислят си, че са силни, но аз знам… Аз знам…
Слаби са те, всички до един.
Но се опитват да изтъкнат малките си недостатъци, за да прикрият наличието
на по – големите. Опитват се да се излъжат един друг, за да успеят да успокоят собствената си съвест и да нахранят собственото си самочувствие, изведнъж скочило до небето по никаква основателна причина.
Опитват се да избягат, а всъщност краката им са оплетени
в безкрайната и непроходима мрежа от лъжи, които сами грижливо са сътворили, с цел да спънат някой друг, когото мразят от цялата си душа и сърце.
И който мрази, значи и обича. Обича всичко, ала мрази
преходното, защото то ще подскаже слабостите му на останалите и ще го направи уязвим, точно тогава, когато е готов да се изправи срещу силния вятър, или, нека да го наречем, общественото мнение.
Раждат се комплексите, а после и умозаключенията. Раждат се предрасъдъците, ражда се заблудата. В същото време умира честността и принципите на един иначе достатъчно Човек.
Така е.
Нещо трябва да умре, за да се роди друго, трябва да се вдигне тъмнината, за да се появи светлината и да погали с нежни пръсти небето.

……………….

Дъждът трябва да отмие всичката мръсотия, за да може да се освободи пространство за
голямото ни его. Пространство за нова горчилка.
Но това е положението. Без същата тази горчилка няма сладост. Хората, същите тези хора, неорганизирани,. Безчувствени, груби и егоистични са казали: „Живей за мига”…

Миговете се проточват, стрелката на часовника стои на едно място, тъй като батериите отдавна са изхабени. Минутите ми
се струват часове, а дъждовните капки не намаляват.
Вместо това, те все по – силно плющят, сякаш отекват в главата ми, макар и да съм цялата скрита. Чакам го да спре, но няма.

И аз така непрестанно мокря всяка вечер възглавницата.
Надявам се на мъничко топлина, на един единствен светъл лъч, на една слънчева усмивка.
Вече същата тази усмивка я чакам с години.
С години чакам и дъжда да спре.

А дотогава? Гледам, че върбата отсреща тъжно е превила гръб, май и тя се надява капките да спрат да падат върху нея.

А слънцето?
Може би ще грейне.
Може би утре.

................

Не знам...
Всички хубави неща са вчера или утре.
Днес само вали.

Ами ... аз ще взема тук да коментирам, като че ли.
Значи, хубави са ти нещата. Определено. Имаш език, имаш речник, имаш думи и знаеш как да изразиш нещата.
Обаче. .. съвета ми към теб е да се опиташ, не знам, да поразчупиш нещата някак? Малко са ми ...еднакви, не знам как да се изразя. Динамиката ми се губи, някак.

Интересно, за пръв път чувам такова мнение и се радвам, че някой каза критика.
Ами... аз не мога да го усетя, ама това е ясно, нали аз съм го писала.
Все пак ще се опитам, знам ли, да пречупя нещата под друга призма.

Ама аз не го казвам като критика, а просто нещо, което ми е направило впечатление. Може в мен да е грешката (: Приеми го като приятелски съвет от един писател (доколкото аз мога да се нарека такъв xD) към друг (:

Angie написа:

Ама аз не го казвам като критика, а просто нещо, което ми е направило впечатление. Може в мен да е грешката (: Приеми го като приятелски съвет от един писател (доколкото аз мога да се нарека такъв xD) към друг (:

Глупости, как ще е в тебе грешката.
10Х за честния коментар, ще пробвам с нещо различно.