Stargazers Inc.

Заглавие: Stargazers Inc. Вто Юни 23, 2009 7:46 pm

По принцип дълги романи не пиша...но понякога използвам разказите като кутия, в която да си събера мислите. Ето подобебен случай.

= Добро утро

Той обичаше миризмата на косата й рано сутрин, заедно с малките дъждовни капки, които се заплитаха в нея като мъниста, когато тя излизаше винаги, ако валеше. Обичаше и чувството,че го гледа докато спи, докато диша, докато сънува. Обичаше и да се събужда, като усеща докосването на бялата й порцеланова кожа, изгарянето на огнените коси, игривите пламъчета в очите й, които нашепваха „Искам те, искам те, искам те” И той я искаше. Безумно много я искаше. Искаше я когато вървеше по прашните улици на големия град и виждаше онези сиви хора, искаше я, когато шефът го пратеше в командировка, искаше я съзнателно и несъзнателно. Побъркваше го, тази русо-рижава рамка, обгърнала бялото й лице, тънкия й дълъг врат, нежните ръце с дълги пръсти. Дори мисълта за нея го побъркваше. И, разбира се, Силата. Силата, която се процеждаше от нея, която я караше да изглежда, в неговите очи, като един висок, постоянно светещ образ, като кълбо от светлина, което се бори със заобикалящия го мрак, заобикаля го понякога, но винаги се бори. Като онази жена, която гледа към небето и си мисли, че то никога няма да е нейно, защото на тях не им бяха дадени криле, не им беше позволено д а летят. Можеха само да се постараят да останат в облаците. И ... да не се удрят прекалено силно когато паднат. „Но аз няма да се ударя” мислеше си той, докато я гледаше как спи, докато махаше кичур оранжева феерия от очите й, приближаваше се към нея толкова близо, че виждаше всеки един детайл от миглите й, усещаше лекия й дъх по врата си, по ключицата си, искаше да й каже всичко, което изпитва, което мечтае, всичко, което го караше да бъде различен. Различен. Но нямаше да го направи, не искаше да я събуди.
Понякога, когато тя вземеше флейтата си започваше да свири, да свири за него. Лека мелодия, малка, невзрачна за останалите, но все пак нежна се лееше като река, която въпреки всички препяствия ще продължи ... нататък. Музиката й му напомняше за старите есенни дни, за листата, разпилени по паважа, за изпуснатата ябълка, за дъждовния трамвай. За милионите изтървани кадри от живота им, тези, които си оставаха само за тях, които не биха споделили с никого. За малките бележки, които си разменяха през дългите и скучни лекции, бележки, написани на език, разбиран само и единствено от тях. Докато навън дъждът ромолеше, а тя продължаваше да свири, облечена в чисто черна рокля, от която перфектната й фигура си личеше ясно, но не се подчертаваше прекалено. Ето, тя беше хванала погледа му. Свиреше на голямата малка сцена, свиреше за всички и за никой, но важното бе, че свиреше за него. Усмивката й дойде като изпросен слънчев лъч в студен зимен ден. Не, не физическа усмивка, а тази на очите й, тези два малки свята, в които тя събираше луната и звездите му, сърцето и душата му, Светлината и Мрака.
Ръката му отново мина по елегантната извивка на рамото й, тя леко потрепна,но продължи да спи, а елегантните й прасковени устни се извиха в лека усмивка. „Дали ме усеща?” помисли си той „ А дали аз имам право да влизам в сънищата й?” Разбира се, че нямаше, а и нямаше да може. Тя беше Силна. Прекалено силна за да може той, нищожният, да направи каквото и да било със съзнанието й. Дъхът на дъжда все още беше в косата й. Той вярваше в ароматната душа на всичко. Вярваше, че нещо винаги оставя някакъв аромат след себе си, който е по-траен дори от физическото присъствие? А нейния аромат? Той не можеше да го определи. Беше нещо смесено, аромат на есен, на дъжд, на мускус и карамел, на екстаз, на спокойствие. Беше нейн. Беше това, което го опияняваше всеки път, когато докоснеше кожата й, когато я държеше в ръцете си, когато заравяше глава в косата й. Дори когато тя плачеше, о да. Когато мъката и напрежението дойдеха в повече тя се отпускаше в него и даваше воля на чувствата си. Колкото и да мразеше да я вижда наранена, той обожаваше тези моменти, моменти, когато можеха да са заедно, моменти, в които тя беше изцяло негова. Когато беше толкова крехка в силните му ръце. А пък след това, след като целият й плач бе преминал, тя се приближаваше към него толкова близо, че той можеше да преброи всяка една капчица по миглите й, да усети дъха й, аромата й, да я погали по леко луничавото и бяло лице, да й прошепне колко я обича. Ето това бяха те, изолиращи се от външния свят, който напомняше за себе си само с почукване на вратата, оповестяващо идването на пощальона. Но, живота им бе прост. Нуждаеха се само един от друг. Той смяташе, че това щеше да е така още дълго време.
Палав лъч светлина премина през прозореца и освети и без това сияещото й бяло лице. Зелените очи се отвориха и той видя луната и звездите. Усмивката все още беше на устните й. Той я целуна по малкото чипо носле и каза с глас, който говореше за мъж способен да прекрачи всякакви граници само за нея:
- Добро утро.
А пък тя обичаше гласа му рано сутрин. Все пак, наистина, какво повече им трябваше?

Заглавие: Re: Stargazers Inc. Сря Юни 24, 2009 5:17 pm

= Breakfast at Tiffany's

Stargazers Inc. 012

Есен е.

Улиците на Москва са почти безлюдни – необичайно за град от този
калибър. Небето тегне, сиво е, заплашва дори след малко да завали,
облаците да се сблъскат, да започнат вековната си битка, която просто
няма свършаване. Е, нека. Дъждът е живот, нека да дойде, нека да отмие
падналите жълти листа по улиците. Освен ако, разбира се, вятърът не се
окаже по-бърз, не ги хване с невидимите си длани, а после да ги понесе
из въздуха в шеметен танц, който малко може би прилича на танго, но не
съвсем, танц с лудешки ритъм. Всеки човек може да вземе листото в ръка,
да го откъсне, да му навреди някак. Но никой не можеше да се мери с
буйния вятър, пречещ на едни, помагащ на други. Ето, например, помощник
е на листата, помага им да се вдигнат от земята, да летят, летят, летят
без крила в безбрежието, да се носят в пространството. А нима не е враг
на морето? Не го ли разбива в острите скали? Да, но то пък от своя
страна отвръща с мощен рев, с пяна и буйство. Непокорно е то.
Непредвидено, неконтролируемо. И нас трябва да ни е страх от него. Ако
изобщо имаме време за страх пред очарованието.

Есен е, а ние с нея вървим ръка за ръка по сивите улици, усещам
допира на пръстите й до дланта си, а тя се разсмива, когато вятърът се
заиграе с косата й, забравил листата. И аз бих ги забравил. От време на
време тя ме поглежда с игривите си очи, казва, че е гладна, че иска
закуска. И вестници се вдигат към нея, тя бяга от тях с детска
невинност, сякаш иска да е далеч от този свят, от реалността. Предлагам
и закуска в „Тифани”, близката сладкарничка, в която ходехме в първите
си срещи. Осенени от спомена, очите й блесват, тя кимва. Спомня си,
знам го. И двамата помним съвсем ясно първите ни срещи, тъкмо се бях
върнал от Узбекистан, тя ме чакаше, чакаше и всички онези улици, които
щяхме да изминем, всички трамваи, които щяхме да хванем и всички
дъждове, под които щяхме да бягаме. Когато най-накрая убеждението й, че
съм луд се затвърди безспорно, я обикнах още повече. Надявам се, че и
тя мен.

В „Тифани”, както винаги, имаше прекалено много свободни места.
Обичах това малко накрампено място, не заради самото него, а заради
Онази маса, на която винаги сядахме, как тя прави лодки от салфетките,
а аз просто я гледам, гледам я и си мисля как ли би изглеждала ако я
нарисувах, черно-бяла, дали отново би била толкова жива. Разбира се че
не. Затова и не смеех да опитам. Сервитьорката отново едва не разлива
кафето по мен, аз се усмихвам мило, казвам й, че такива неща се
случват. Имам чувството за дежа ву. Нейния крак гали моя, усмихва ми се
дяволито. „Прекалено мил си, Валя” казва ми тя. Обичам името си, когато
тя го изрича, мисля, че само това ми стига. До края на живота ми.
Разбира се, че тя вижда кога отново съм изпаднал в лирическо
отклонение, кога мога само да я гледам, това я кара да си закрива
лицето с ръце и да прошепва „Стига си ме гледал”. Но аз перфектно знам,
че иска да я гледам, точно толкова, колкото аз го искам. Винаги ще го
искам, защото, все пак, това ме прави цял. Не мога и да искам нищо
повече. И ето, есен е, а ние закусваме в „Тифани”. Мислим си за това
колко е прост животът, как няма какво да искаме. Разбира се, че тя
прави корабче от салфетката. Бог знае колко салфетки е загубило това
кафене покрай нея. Както винаги, след като излизаме, отиваме до моста
да го пуснем в реката. Интересно е как плува като корабче от вестник.
Наблюдаваме го, хванали сме се отново за ръце, а дори оттук аз усещам
аромата на парфюма й, после топлия й дъх на ухото ми когато тя ми казва
„Хайде да си отидем вкъщи”. Вкъщи, да. Вкъщи, далеч от коварния вятър,
който сега подмята нашето корабче там из водата. Вкъщи, където можем да
избягаме и от идващия насам дъжд.
Есен е, а двама влюбени вървят по улицата, държейки се за ръце.

Заглавие: Re: Stargazers Inc. Вто Юли 07, 2009 7:47 pm

Нещо много старо, което написах много отдавна и изобщо не харесвам...все пак, искам мнение Smile

= Опитай се нощта да подпалиш

Сол, до, сол, ре минор, до, ми...
- Спри се, де!
Този настоятелен
глас ме изтръгна от иначе обзелата ме летаргия, както винаги се случва,
когато се съберем с китара, огън, алкохол, в парк. Вярно, че си нямахме
излаз на море, това е нашия град, но пък събиранията с китарка, огън,
алкохол, в парк винаги са нещо хубаво. Особено когато алкохола е в
промишлени количества.
- Винаги се забиваш в тая твоя китара, Чарлз
- продължи Джими (който, всъщност се казваше Джеймс, но общоприетия
прякор бе Джими), чиито очи светеха, не знаех дали от алкохола или
огъня просто се отразяваше в тях.
Бяхме си устроили нещо подобно на
къмпинг там, да, точно ей там, при старите фонтани, които не работят от
години, там, където почти никой не ходеше по малките часове, там,
където идваше времето, когато огънят се разгаря и всеки започва да си
разказва историите - о, ама аз скитах там, о, ама аз ходих там, и ооо
беше толкова невероятно. В повечето случаи стоя свит с китарата си и
кимам, току-там подхвърлям по някоя друга дума, да разберат хората, че
аджеба знам повече от това да мълча. А мълчанието е хубаво. Когато не
могат да говорят хората мълчат. Може да се мълчи на всяка една тема -
за скитниците, за луната, за огъня, за музиката, за...
- Е, Чарли, какво мислиш? - попита ме Мери, погледа ми се отклони към нея.
- Ъъ... да, съгласен съм.
- С какво си съгласен? - подхвана ме Джими
Замълчах си.
-
Не знае - засмя се момичето, тя беше единственото момиче в нашата
компания, единствената толкова дръзка, че да е при нас - Говорех,
Чарлз, че скоро е рожденния ден на Джак. Би било хубаво да се вдигнем и
да му спретнем едно тайно посещение като изненада. Джак е от
групичката, помниш?
- Мери, нямаме групичка.
- Имаме! - тя беше
едва ли не потресена от твърдението ми - Това, че Джак, Джейн, Чери,
Крейг и останалите са толкова далеч не значи, че...
- Добре, добре, права си - хич не ми се искаше да споря с нея. Загледах се отново в огъня.
Дългото мълчание беше нарушено от Джими:
- Хей, знаете ли легендата за огъня? Огъня и водата?
- Не почвай пак...
- Ама това наистина съм го чел! Не си го измислям!
Завъртях
очи, знаейки, че въображението му е без ограничения, но преди да се
чудя дали да му повярвам или не, той вече беше започнал:
- Едно време водата била жена. Най-красивата жена в селото. И тя си е имала годеник, за разочарование на всички.
- Нека позная - огънят.
-
О, не - Джеймс се усмихна ехидно - не, не огънят. Годеникът й е бил зъл
вещер от селото. Родителите й я накарали да се сгоди за него. Мразела
го е.
- Звучи ми като сапунка - извъртях очи аз.
- Може би. Та
така, Огънят и Водата се срещнали веднъж, влюбили се и заедно избягали
от злия й годеник. Когато той разбрал така се ядосал, че земята
затреперила, небето се разтворило. После прокълнал двамата влюбени.
Прокълнал ги винаги да става така, че единият да унищожава другия. И
така, Огънят и Водата искат постоянно да са заедно, но не могат, а дори
и да са, допирът им, физическият им допир трае адски мимолетно.
С Мери не намерихме какво да кажем. Просто се загледахме отново. В небето. В луната. Асимилирайки.
- Странна история. - рече най-накрая тя.
- Знам.
- И си я чел някъде?
Джими
кимна енергично, а аз усетих как, незнайно защо ме побиват тръпки.
Огънят ни още дори не мислеше да догаря, плъзгаше огнените си езици
нагоре, сякаш се опитваше да подпали луната, звездите, небето,
безкрайността.
- Хей, вижте. - каза Мери - Заваля.

Заглавие: Re: Stargazers Inc. Чет Юли 09, 2009 9:45 pm

<< Every step we make takes us into a larger world >>

Дум.
Дум. Дум. Дум.
Равномерни поблъсквания по дървената врата.
Дум. Дум.
Старият човек излезе от транса си почти мигновено. Не можеше да се каже, че
спеше. Той никога не спеше. Погледът му се зарея през прозореца. Опита се да не
обръща внимание на поблъскванията, вече преминали в удари.
А след малко започнаха крясъците.
- Отвори! Отвори, нещастник такъв.
Старецът въздъхна. Онзи на вратата и представа си нямаше колко е прав.
- Ти ми съсипа живота! Отвори!
От другата страна на вратата един окървавен юмрук се спусна надолу. Във входа
нямаше никой, понеже малките часове на нощта не бяха най-обичайното време за
обитателите му, повечето от които пенсионери, решили да се отдадат на спокоен
живот. Всичко се случваше кротко във вход „Б”. Съседите кротко се поздравяваха
на стъпалата, докато кротко слизаха по стълбите за да отидат и да започнат
спокойния си живот, потопен в еднообразието и чакането.
Защото вход „Б” беше входът на обречените.
На тези, неуспели да изживеят това, което им е било писано. И вече бяха
прекалено възрастни да го направят. Но не го осъзнаваха. За тях това бе
еднообразие. Еднаквост. А всъщност те наистина си вярваха, че живят пълноценно.

Но нека се върнем пред онази дървена врата.
Наглед тя беше съвсем обикновена. Боядисана в черно, тук-там някоя треска
стърчеше от дъските. Имаше си стар номер от съвестки години. Номер „99”.
Звънецът бе изкъртен. Ето това беше отскоро. Отпреди няколко часа ако трябва да
сме точни. Именно защото човекът пред вратата първо бе пробвал с него. Един,
два, три пъти. Повече дори. От ярост и натискане го бе направил на нещо, което
определено нямаше никакви допирни точки с понятието „звънец”.
Впрочем, младият мъж беше там от много отдавна. Не физически, но умът му все
бягаше натам. Пред тази врата. Бягаше като самия него, защото той обичаше да
бяга, просто да се носи по посока вятъра, накъдето го отвее. Той се сви в ъгъла
като, въпреки че не получаваше ответна реакция, продължаваше бавно и ритмично
да чука по вратата с крак. Нямаше сили. От носа и главата му течеше кръв, беше
го страх, че скоро ще изгуби съзнание, а с него – и единствената надежда. Но като
зла шега на съдбата той оставаше със съвсем бистро съзнание. От двете
лешникокафеви очи капеха сълзи, но човекът не ги усещаше. Изобщо не осъзнаваше,
че плаче. Допреди два дена мислеше, че се е изсушил напълно. Че вече няма какво
да изплаче. Е, явно имаше.
- Помогни ми ... – изрече той с треперещ глас, забравяйки, че преди малко бе
наричал човека от другата страна „нещастник”, че преди малко бе готов да го
убие без значение как, дали с голи ръце, дали ще използва винаги педантично
острия молив, който носи със себе си или нещо друго. Всичко това в момента
нямаше място в главата му.
- Какво искаш? – долетя от другата страна познатият му глас. Той се разтрепери
сякаш току що студен вятър бе нахлул във входа.
- Помогни...
- Как да ти помогна? – гласът беше непреклонен, осъждащ, леден – Ти сам си
направи всичко. Ти. Ти си си виновен. Аз какво мога да направя?
- Не ми се прави на глупак, защото знам ... знам, че не си! – едва намери сили
да изкрещи младия мъж – Ти съсипа живота ми. Оправи го.
- Нима някой може да контролира съдбата ти? Ти сам дойде тук.
- Ти и твоите плетни ... твоите проклети мрежи ... твоите игрички ...
- Слушай ме, момче – долетя гласът – пределно ясно ми е, че веднага щом отворя
ще ме убиеш.
- Не ...
- Кого се опитваш да излъжеш, мен или себе си? Сега млъкни и ме изслушай. Ти сам
си влезе във вход „Б”. Сам. Това е входът на обречените, младежо, и веднъж
влезеш ли, излизане няма. Ти си стар. Не физически, като останалите, като мен,
но си стар. И трябва да прекараш живота си тук. Докрай. Сам си го избра.
- Не ...
- Искаше усамотение, нали? Дойде при мен, казвайки, че искаш усамотение. „Тишината
е важна за един художник”, така казваше, помниш ли? Е, аз ти дадох исканото. Но
и взех. Ти ми обеща, че няма да излизаш от входа. Няма. Нима не ти плащам за
всичко необходимо? Нима храната ти не идва всеки ден?
- Звяр ... – изстена младия мъж – ти....си...чудовище.
От другата страна дойде мълчание, като повей.
- Всеки сам носи отговорност за своето бъдеще. Вход „Б” ти даде това, което
искаше. И си взе. Всичко е честно. Сега си върви в апартамента.
Виковете на мъжа огласиха входа. Но всички останали мълчаха. Те мислеха „И ние
викахме в началото.” Наистина бяха викали. Също като него. Наистина се бяха
опитвали да се преборят, да излязат по някакъв начин. Входът си оставаше
заключен, а те си оставаха затворниците в него.
- Върви, художнико. Рисувай. Твори. Но ще стоиш тук. Това е силата на избора.
Той се изправи с леко залитане. Очите му бяха вперени в далечината, сякаш
търсеха нещо, никой не знаеше дали вдъхновение или някаква определена цел
гонеха те. Художникът извади молива от десния си джоб, после се засмя сухо и
тихо и го прибра. С крачка като на пияница (а той изобщо не употребяваше
алкохол) се върна в голата стая, където бяха само триножникът, който се хилеше
като зъл клоун. И белия лист. Страшния бял лист, който сякаш го наблюдаваше. „Нима
ме обладават собствените ми демони?” помисли си художникът. Отговорът дойде
сам, по естествен път „Разбира се. Те отдавна са те обладали. Просто чак сега
излизат.” Ръката му пробяга по хартията, очите му светнаха и той започна да се
смее. Гласът му зловещо отекваше в празната стая с триножника и милионите
картонени кашони. Все така смеейки се погледът му падна върху дланите му, все
така изцапани с кръв. Неговата кръв.
Дали пък с нея нямаше да успее да се освободи?
Смехът се превърна в плач. Тежки ридания разтърсиха тялото му. Той заби ръка в
раната на главата си и започна безцелно да удря листа с длани. Така кръвта му
оставаше по него, листа бавно, но сигурно се обагряше, алени пръски образуваха
фигури, видими само за него.
- Завърших го! – той отново се засмя, като плачеше едновременно – Моят ...
шедьовър ... аз ... го ... завърших!
Като безумец, какъвто сигурно вече беше, художникът нави листа на фуния и
побягна със странно координирана крачка към дървената врата. Юмрука му отново
се срещна с нея.
Дум. Дум. Дум. Дум.
- Пак ли си ти? – долетя отвътре гласът. Старецът дори не бе успял да се върне
в другата стая. Скърцането на инвалидната количка се чу и мъжът разбра, че онзи
се приближава към вратата. Той впрегна всичките си оставащи сили.
- Нося ... ти ... картина.
Мълчание. След него се чу глас, почти шепот:
- Какви са цветовете?
Пред очите на художника мина на лента почти целия му живот. Първата стъпка. Първата
разходка. Първото кино. Първата картина. Първите боички. Първата целувка. Първата
любов.
Първото разбито сърце.
И първия и единствен избор, който бе правил в живота си.
Но се бе оказал правилния.
Вход „Б” сякаш му се надсмиваше с ехото.
- Червен.
Чу се изщракване и дървената врата се отвори. Последния звук, който художника
чу, беше свистенето на вятъра пред затворената врата на входа.
„О, повярвай ми, не искаш да влезеш тук” помисли си той преди да загуби
съзнание.

Заглавие: Re: Stargazers Inc. Пет Юли 10, 2009 9:47 pm

= Слънцето в твоето небе

„Имам си маково поле”.
Така си мислеше той докато бягаше, под дъжда, бос, в калта, докато усещаше земята под краката си и Битълс в ушите си. Автобусът, с който беше тръгнал, внезапно бе спрял на тази странна спирка, в средата на нищото, пред маковете. Червенината на цветята го замаяха, той усети опияняващия им дъх дори през стъклото и онази странна притегляща сила на цвета им, онзи аромат. Смесен с дъжда. Той хвърли раницата си на рамото, изскочи от автобуса и почти веднага се събу, не можеше да понася краката си хванати в нещо, което ги ограничаваше, той започна да бяга, любимото му занимание. А хората от автобуса го гледаха и си казваха „Вижте го този...”, но на него не му пукаше, чантата бясно се мяташе, а той тичаше, тичаше, тичаше. Вятърът го подхвана. „Здравей, ветре! Аз пак съм при теб!” Една неканена мисъл се вмъкна в главата му. За всичко, което го очакваше, когато пристигнеше следващия автобус. Градът. Отново. Сградите, които задушават небето му, неговото небе, към което се издигат листата. Обичам те, небе! И той нямаше да мисли за това, не и докато Ленън му напомняше, кое е важното в живота. Маковете продължаваха да са навсякъде. Искаше му се да има фотоапарат. Да хване всичко това в един кадър, дори миризмата, дори лекия полъх на вятъра. Усмихна се, като се сети, че дори и да имаше, той нямаше да му свърши работа. Не можеше да снима, не можеше да създава музика, не можеше да рисува, нито да пише.
Но пък можеше да бяга.
Изведнъж дъждът се засили. Стана неприятен. Не онзи, хубавият, който гали кожата, летният, топлият, юнският, не. Този беше от лошият, който биеше, носеше неприятни спомени и този, чиито облаци засенчваха слънцето. Маковете се превиваха.
Той се сви. Нямаше чадър, не носеше такива глупости по чантата си. Огледа се. Вятърът го брулеше, пороят също, вади течаха от него и продължаваше да е бос. Трябваше му подслон. Трябваше му, на всички им трябва все някога, рано или късно. Сякаш по команда пред очите му се изпречи стара вятърна мелница. „Нима се превръщам в Дон Кихот?” отчаяно си помисли той. В главата му отекнаха думите на баща му, думи кратки и болезнени, но изчезнаха почти веднага. Слушалките му бяха паднали. Без да губи време в размишления, той влезе. Вратата на мелницата зловещо изскърца, а тя отвътре го посрещна занемарено, но сухо. Мъжът прекара ръка през мократа си коса. Все още не искаше да се обуе. Подът бе дървен, вътре миришеше прекрасно, на стари камъни, на отминали неща, векове и спомени. И... на парфюм.
Кафевите му очи преминаха навсякъде. Чак тогава я видя.
Свита в единия ъгъл, рижавите й коси падаха надолу, с цвета на огъня , също бе мокра, също бе боса. Сепна се, когато той я погледна. Бялата й кожа лъщеше на фона на всичко останало, толкова старо, а синьо-сивите й дрехи също я изкарваха напред.
Тя го наблюдаваше. Но не уплашено, а с любопитство, а после лека игрива усмивка се сформира на устните и. Младият мъж не се сети какво да каже. Той просто приглади косата си отново, усмихна се леко и продължи да я гледа. Гласа й прозвуча звънливо.
- Подслон ли търсеше?
Думите все още не можеха да се намерят, затова просто кимна. Смехът й огласи мелницата.
- Ела. Тук е най-топло.
Не смеещ да се съпротивлява, младият мъж отиде и седна до нея. В очите й блестяха звезди. Толкова близо той усети аромата на парфюма й още повече.
- Как се казваш? – попита го тя.
- Валентин.
- Валентин. – името му, изречено от нея, звучеше прекрасно. – Аз съм Надежда.
Надежда. Какво интересно съвпадение. Не, не, не. Съвпадения не се случваха. Той бе търсил надежда, търсил за бягство от всичко, което го заобикаляше и задушаваше. И я бе намерил. Не бе просто съвпадение. Съдба. Колкото и банално да звучеше.
- Добре ли си? – по гласа й той разбра, че тя рядко казва излишни неща. Всичко изречено бе на място. Винаги.
- Мислех си за маковете. – дойде странната реплика в отговор.
- Какво за тях?
- Защо са цяло поле?
Очите й се впиха в неговите. Той потръпна.
- Защото така е било писано.
Погледите им не се разделиха дълго време. Просто стояха и се съзерцаваха един друг с любопиството на художници. Въпреки че останалия свят нямаше слънце, те си имаха.
А навън продължаваше да вали.

на Рин.

Заглавие: Re: Stargazers Inc. Съб Юли 11, 2009 2:22 pm

= When you wish upon a falling star.

- Защо? – попита го веднъж тя.
Валентин лежеше по гръб, загледан в звездите. Усещаше лекото гъделичкане на тревата под него. Те обичаха да идват тук, на това място, където можеха да са само двамата без никой да ги намери. Или дори да се опитва да ги търси. Не беше „в цъфналата ръж” като в онова популярно стихотворение, но за тях то бе прекалено романтично и превзето. Обичаха си тревата. Небето беше най-важното. А неговите очи бяха зареяни някъде там, из звездите.
- Защо? – повтори тя въпроса си.
Той се обърна към нея и видя, че го гледаше. „Глупаво дете” помисли си обичливо Валя „гледай звездите!”
- Какво „защо”, Надечка? – попита я търпеливо.
Лека руменина се разнесе по бузите й и все пак му отговори:
- Защо не ме гледаш докато спя?
Той се усмихна , гледаше я така както родителите гледат децата си, когато са наивни и все пак сладки. Надя също се засмя, а той се приближи към нея, целуна я по челото и каза:
- Откъде знаеш, че не те гледам?
- Не усещам.
Още една топла целувка. Той вдъхна дълбоко от аромата й.
- А това усещаш ли го?
Звънливия й смях прозвуча като медно звънче, Надя се извъртя и впи очи в него. Там блестяха игриви пламъчета. Валентин също се обърна към нея. И двамата напълно бяха забравили звездите.
- Валечка – тя се сгуши в него, рижавата й коса приятно опари врата му – хайде да отидем някъде.
- Къде?
- Не знам. – погледа на Надя се насочи към небосвода. Валентин се усмихна.
- Ами пожелай си. Виж, падаща звезда.
Двамата мълчаливо гледаха огнената небесна сълза, докато не се скри от погледа им. Лешниковите очи на Надя отново се насочиха към лицето му.
- Знаеш ли какво си пожелах?
- Не, Надечка. Иначе няма да се изпълни.
- Суеверия – прихна тя – И защо да не се изпълни?
- Защото звездите чуват. Всеки път, когато някоя голяма звезда изпраща друга по-малка да изпълни някое човешко желание, тя минава през небето, пронизва го, ние я виждаме и, дори несъзнателно, си пожелаваме нещо. И понеже малката звезда минава толкова близо, а и има изострен слух, чува всяка една дума, шепот, мисъл. Ако хората изрекат желанието си на глас то не се изпълва. Защото, Надечка, за звездите нашите желания са съкровени и лични.
- Лъжец – каза тя – това си го измислял ти.
- Не е вярно! – опита се да убеди и самия себе си Валентин.
- Добре, а малката звезда връща ли се?
- Разбира се. Нали голямата е тази, която изпълнява желанията. Всяка малка звезда си има една голяма.
- А най-голямата коя е?
- Никой не знае.
- Хайде да я намерим.
Валентин я обгърна с ръце и прошепна в ухото й.
- За другите звезди не знам. Виж, моята е точно тук.

» Stargazers Inc. [K]