Пълна луна

Проля се много кръв. Тази нощ Луната, мълчаливата свидетелка на касапницата, излъчваше някаква мистична светлина. Тя седеше някак неестествено сред звездите, които не изглеждаха много по-различни от обикновено. Сякаш скърбеше за убитите си чеда. Лъчите ѝ огряваха стотиците безжизнени тела на зверове, проснати на голото поле. 
Тази нощ хората почти бяха сложили край на върколашката раса. Почти. Няколко оцелели и впоследствие избягали върколака се криеха в горите. Раните им бяха дълбоки, загубата – още повече. Те останаха скрити в дълбините на горите. Чакаха. Подготвяха се. Възвръщаха силите си. После щяха да се върнат. 

1
Тежка нощ за Лурбел Фелмър
_________________

Утрото обещаваше нов, по-добър ден. Бетани Фелмър погледна към изгряващото слънце и усети някакво облекчение. Цяла нощ тя кършеше ръце и сновеше наляво-надясно из стаята. Цяла нощ слушаше виковете отвън. Врявата изчезна изведнъж. И тишината, която настъпи беше по-лоша дори от шума. От нея я заболя главата. Мислите ѝ се врязваха с ужасяваща острота. Ами ако Роджър не се завърне? Ами ако го ухапят? От друга страна, Бетани не можеше да спре да се тревожи за дъщеря си. Започваше да се съмнява, че са взели правилното решение. Тя на няколко пъти бе посетила Лурбел, опасявайки се, че дъщеря ѝ е направила нещо неразумно - бягство или още по-лошо - самоубийство. Лурбел изглеждаше сломена. Опряла глава на стената, тя плачеше тихо, сълзите се надбягваха по лицето ѝ и мокреха роклята ѝ. Не бе докоснала храната си. Отказваше да говори. Само от време на време мълвеше името на Джереми и стискаше очите си, сякаш името му ѝ причиняваше физическа болка.
Бетани беше жена, но беше и майка. Тя се разкъсваше между двете и не заеше какво да посъветва дъщеря си. Приближи се с тихи стъпки до стаята на Лурбел и надникна вътре.
- Бел?
Отговор не последва. Отначало Бетани реши, че дъщеря ѝ най-сетне е заспала, но видя, че греши. Лурбел изглеждаше смазана. Очите ѝ бяха зачервени от плача, имаше торбички, вследствие на безсънието. Движенията ѝ бяха бавни и несигурни, сякаш бе пила.
Жената приседна на леглото на дъщеря си.
- Така трябваше да стане, миличка. Длъжни бяхме да го направим. Върколаците се самозабравиха. Рано или късно щеше да се случи.
Момичето само поклати отрицателно глава в отговор. Опита се да каже нещо, но от гърлото ѝ не излезе никакъв звук. Преглътна, сетне направи нов опит:
- Джери не беше направил нищо лошо.
- Откъде можеш да бъдеш сигурна? - попита Бетани. Момичето пак поклати глава. - Може да не е нападал преди, но това не значеше, че си в безопастност.
- Той ме обичаше - прошепна в отговор Бел.
Майка ѝ не намери думи да отговори на това. Само стисна ръката на дъщеря си, внезапно изпитала частица от болката ѝ. Надяваше се само да може да го превъзмогне, преди мъката да я съсипе.
- Толкова е тихо. Мамо, толкова е тихо - шептеше момичето. - Какво става? Защо не ги чувам вече? Всичко ли свърши? О, мамо, повече никога няма да го видя!
Бетани реши да бъде честна с дъщеря си. Не биваше да разбива и последната ѝ надежда, която и без това вече чезнеше.
- Мисля, че нещо се е объркало. Ще чуем, когато всичко приключи. А и баща ти трябваше вече да се е върнал. Нещо се е объркало. - При тези думи очите на Лурбел светнаха.
- Безопасно ли е?
- Така мисля - отговори искренно майка ѝ. - Не бива да излизаш, Бел, не бива. Не знаеш какво е навън, самата аз не знам, но съм живяла по-дълго от теб, за да си го представя.
- Трябва да отида, мамо. За да се уверя. За да съм сигурна. Моля те.
- Няма да те пусна навън сама, Бел. Ще дойда с теб.
Двете се наметнаха и излязоха от дома си. Мястото, където се бе провела битката бе съвсем близо и въпреки това техният район не бе засегнат. Дори отначало не видя никакви следи среднощната касапница. Повървяха десетина минути в мълчание, когато ги забелязаха. Стотици вълчи тела, проснати на земята. Върколаците бяха умрели в своя тъмен облик. Човешките тела също бяха много и някак странно белееха сред всички други тъмни и космати тела. В този момент и майка, и дъщеря изпитаха болезно свиване в стомасите си. Двете вървяха между труповете, надяваха се да не видят Роджър или Джереми.
Обикаляха така около час. Видяха много познати лица сред човешките - на съседи и приятели, но никъде на своя съпруг и бъща, нито на Джереми. Лурбел изпитваше съмнения, че е възможно той да е тук, но тя да не го е познала. Не го беше виждала досега в този му облик, а повечето от върколаците и без това си приличаха. Въпреки това тя обиколи още веднъж като се надяваше да открие нещо, която да ѝ подскаже какво се е случило с Джереми. Не откри нищо и това не ѝ донесе облекчение, само още тревога.
- Бел, трябва да се прибираме. Няма нищо тук. Хайде - подкани майка ѝ.
- Нека остана още малко. Ти си иди вкъщи и изчакай татко - предложи момичето. Видя, че майка ѝ е готова да възрази, затова побърза да добави: - Всичко ще е наред, няма никой тук. В безопастност съм.
След кратко обмисляне, Бетани се съгласи. Тя прегърна дъщеря си. Прииска ѝ се да ѝ каже, че съжалява, но не знаеше дали е правилно. В крайна сметка наистана беше възможно момчето да ѝ навреди. Обърна се и тръгна бавно към къщи.
Лурбел продължи да гледа силуета на майка си, докато той не изчезна от погледа ѝ. Пое си дълбоко въздух и се обърна към гората. Това беше последният ѝ шанс. Тъкмо тръгна натам, когато зад гърба ѝ някой извика:
- Лурбел!
Не позна гласа, което беше причина за няколкото премятания, които направи сърцето ѝ. Обърна се и срещна баща ѝ, който изглеждаше едновременно ядосан и разтревожен. По дрехите му имаше кръв и момичето се разтревожи да не би да е негова.
- Татко, добре ли си? - попита тя.
- Нищо ми няма - успокои я Роджър Фелмър. - Защо си тук? Не знаеш ли колко е опасно. Мислех, че си вкъщи при майка си!
- Успокой се, татко. С мама се тревожехме за теб - обясни Бел, но знаеше, както и баща ѝ, че не казва цялата истина. - Какво се случи? Защо не се прибра? Всички ли...всички ли са мъртви?
- Не, някои се спасиха - въздъхна мъжът. - Избягаха. Малко са, но повече са млади и силни, отърваха се почти без наранявания. - Роджър внимателно наблюдаваше лицето на дъщеря си. Раменете на момичето се отпуснаха. Напрежението в очите ѝ се изпари. - Да, скъпа, Джереми също е жив. Не можах... помислих си за теб и...
- О, татко! - почти изпищя Бел и се хвърли на врата му. Силното вълнение и внезапното облекчения изцедиха силите ѝ.
- Хайде да се прибираме, Бел. Майка ти ни чака.
Лурбел се съгласи, а мисълта, която ѝ мина през ума беше: "Сестрата на Джереми не е върколак. Трябва да я намеря."

Здрачаваше се. Гората бе тъмна и всичко това ми напомняше на моето ухапване. Но имаше голяма разлика. Сега земята бе осеяна с кървави тела.Човшки и върколашки. Всички накуп. Сякаш са умрели в бой, но са били от една армия. Не беше така. Никак даже. Хората масово убиваха върколаци. Върколаците масово убиваха хора. Но убиваха за различни неща. Човеците убиваха, за да спасят. Върколаците убиваха, за да защитят. В един момент всичко това беше една кървава баня. Постепенно всичко утихна. Върколаците се изпокриха, но аз реших да остана в гората. Исках да бъда по-близо до Лурбел. Хората видяха, че няма останали в този район се събраха и се разотидоха, за да споделят преживяното.
Бях заобиколен от тела. И същевременно страдах. Не за смъртта на братята ми или на хората. А за това, че бях отделен от Лурбел.
Тази вечер не нахапах никого. Защо само тази вечер? Аз никога не хапя. Знам каква е участта на нахапания и не искам да го причинявам на друг. Не ми дава удоволствие да хапя. Предпочитам да се контролирам и да чакам мирно да мине пълнолунието.
Луната е красива. Обикновено ме успокоява. Но сега нищо не може да ме успокои. Освен прегръдката на Лурбел. Липсва ми, но не мога да отида при нея. Избиват такива като мен. Заради неконтролирумоестта на другите, аз плащам. Но успях да избягам. Бащата на Лурбел, Роджър, ме видя, но ме остави жив. Какъв добър човек. Сигурно любимата ми се е молила толкова много за тази негова постъпка. Ах, моята Бел! Доколкото я познавам, сега ще се е свила в ъгъла и ще плаче. Ще се притеснява. Трябва да й покажа някак, че съм добре. Замислих се за семейството ми. Бел със сигурност щеше да ме търси там. Не можех да се прибера. Лурбел нямаше да бъде единствената, която ще ме търси там. А аз толкова много я обичам...
Глухи стъпки се чуха в далечината. Обърнах глава към посоката на звука, но вече знаех кой е. Сърцето ми се разбунтува и ми казваше да вървя към чернокосото момиче, но разумът ми казваше да седя. Исках, но не можех. Но нали имаше мисъл, гласяща "Послушай сърцето си!"? Тръгнах уверено напред, но останах като попарен. Изведнъж тя се спря да говори с мъж. Това бе баща й. Видях, че го прегърна и направих крачка назад. Внезапно тя остана сама. Тръгнах към нея. Сърцето ми туптеше болезнено. Тя ме видя и помислих, че ще изпищи. Приближих се до такава степен, че тя можеше да ме докосне. Усетих топлата й ръка върху рижавият ми гръб и изръмжах от удоволствие. Тя се засмя и чух приглушено гласа й:
- Знаеш ли къде е Джереми?
Кимнах и очите й светнаха.
- А той тук ли е?- попита тя.
Замислих се преди да кимна. Би трябвало да я предпазя. Не исках да съм отделен от нея.
- Джереми?- прошeпна тя.
Бавно поклатих глава. Не исках да ме вижда такъв. В тази светлина. Не, не и сега. Тя стана и видях как лицето й помръква. Благодари ми и си тръгна. ИСах да я последвам. "Не, Джереми. Пази я. Не искаш да я изгубиш." мислех си аз докато навлизах в гората.

3
Мери
______________

Лурбел притисна чело о прозореца. Навън небето беше ясно, без нито едно облаче. Странно, в главата ѝ днес също беше безоблачно. Сигурно защото знаеше какво точно трябва да направи. Щеше да направи кратка визита до семейство Фосет. Надяваше се да открие Мери и да научи нещо полезно от нея.
Беше закусвала преди час. Майка ѝ направо засия, когато се събраха на закуска. Беше ден като всеки друг, но нощта беше необкновена. Изпълнена със съмнения и сенки. Лурбел едва ли някога щеше да забрави тази нощ, в която какви ли не мисли не ѝ минаха през главата. Имаше чувството, че през това несигурно време някаква част от нея бе умряла и никога повече нямаше да възкръсне отново.
Днес Бел беше освободена от задължения. Вероятно родителите ѝ се досещаха за намеренията ѝ, но и да беше така, с нищо не го показваха. Момичето се сбогува с тях, под предлог, че ще се поразходи. Успокои майка си, че няма да закъснее и тръгна. Не искаше да си вади догадки каво ще се случи, защото напрежението от предната нощ се възръщаше. Ами ако Мери я нямаше? Ако не искаше да говори с нея? Ако не знаеше нищо за Джереми? И по-страшното - ами ако знаеше къде е и дали е добре, а я излъжеше? Не знаеше какво ще се случи, но не искаше да мисли за това сега. Щеше да се остави на течението, а докато се носеше по него, щеше да се надява. И да си спомня.

Лубрел старателно се ровеше в тревата. На никого не му се вярваше, но понякога намираше страхотни неща там. А и обичаше мириса на трева. До нея се бе излегнало момче, което я наблюдаваше развеселено.
- Лулу, какво правиш? - попита я момчето.
- Никой не ми вика така - рече в отговор момичето.
- Добре тогава, ще ти казвам Бел - съгласи се Джереми.
- Не, Лулу е добре - отвърна му тя.
- Тогава ще ти казвам и Лулу, и Бел, съгласна ли си? - Момичето се смръщи.
- Ще ме наричаш Бел. Лулу е за специалните случаи - реши накрая. Джереми се засмя.
- Добре, Лулу - каза и я придърпа към себе си. Устните му се впиха в нейните и тя мигом забрави за тревите. Обви ръце около врата му. Този миг продължи вечно. Лурбел усети замайване и си помисли колко хубаво би било да има само такива замайвания.

Тази случка, запечатила се така добре в паметта ѝ, сега ѝ донесе горчив вкус в устата. Зачуди се дали някога пак ще усети това замайване, дали Джереми някога пак ще я нарича Лулу. Момичето се опита да отпрати тези мисли. Не искаше да се тревожи. Сега важно бе да открие Мери.
Мери е близначката на Джереми, мислеше си Лурбел. Лесно ще я позная, стига само да стигна до мястото. Мери не е върколак, напълно възможно е да не знае къде е в момента брат ѝ. Но нали уж връзката между близнаците е по-силна? Възможно ли е Мери да знае повече от другите, въпреки че и тя е в тяхното положение? Надявам се да е така. Тя е може би последния ми шанс.
Тези и други мисли се трупаха в главата ѝ, докато неусетно тя не се намери пред двора на семейство Фосет. Там, загледана в далеченита, седеше Мери, сякаш очакваше посещението на Лурбел. Тя леко се извърна към новодошлата и чак тогава Бел разбра колко много си причат с Джереми. Същите черти, макар че тези на Мери бяха по момичешки омекотени. Косата ѝ беше дълга и все пак имаше същия цвят. Изражението и израза на очите също беше идентичен.
- Мери Фосет? - попита Бел, за да се увери, за да избяга от натрапчивото чувство за нереалност.
- Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? - попита другото момиче.
- Аз съм Лурбел Фелмър, познавах Джереми - предпазливо започна Лурбел. Срещтна студения поглед на Мери и се замисли дали не трябвше да избере друг подход.
- Знам коя сте. И все още го познавате, Джереми не е мъртъв.
Бел си пое дълбоко въздух.
- Знам това. Точно по тази причина идвам. Искам да го намеря.
- Ако знаех, нямаше да съм тук - каза Мери и отново огледа момичето срещу себе си. - Много съм слушала за теб - допълни, внезапно преминавайки на "ти". - Толкова много, че чак стана досадно. Знаеш, че Джереми не е наранил никого, нали?
- Не бих си го и помислила - потвърди Лурбел.
- Хубаво, защото чух, че Роджър Фелмър е бил сред хайката, която са преследвали върколаците. Е, явно не е стигнал до целта си. Слушай, разбирам защо си тук. Но не знам нищо. Само, че Джереми е жив. Усещам го. Но връзката между нас не е кой знае каква, че да ми позволява и да знам местоположението му. По-добре се прибери. Може би сам ще те потърси.
- Дали ще е безопасно?
- Не, но не виждам какво друго може да направи. Веднъж вече идваха да го търсят тук, пак ще дойдат скоро. Затова е хубаво да не виждат да се мотаеш наоколо. Нищо чудно накрая да обвинят баща ти, задето се е измъкнал жив - рече Мери и очите ѝ присветнаха.
"Нямаш си и на идея колко си права за последното", помисли си Лурбел, но гласно благодари и се сбогува. След това унило се обърна да си върви.

Денят дойде бързо. Вече можех да ходя като човек. Оставаше месец до другото пълнолуние, така че бе безопасно за мен. Всъщност не беше. Хората знаеха за мен. Исках да се оттърся от тази участ. Защо трябваше да останем в тази гора? Трябва да видя Мери. И Лулу също. Колко много ми липсват. Реших да се придвижа по крайностите на селото, за да стигна до вкъщи. Няколко човека ме видяха, но нищо не казаха. Минах покрай горбищата. Толкова много разплакани сърца, толкова много пресни гробове...
Вмъкнах се през конюшнята. Стрела седеше и ме гледаше проницателно със своите тъмни очи. Изсумтях и продължих напред. Къщата беше празна с изключение на сестра ми. Тя ме гледаше безмълвно с големите си ококорени очи и се хвърли на врата ми. Останах потресен от реакцията й.
-Знаех си, че не си мъртъв! Знаех го!- шепнеше тя и видях сълзи да капят по дрехата й.
-Не плачи, Мери, добре съм!- успокоих я аз и седнах на диванчето до камината.
- Мама и татко са много разтревожени. Върни се вкъщи! Ще те скрием!- замоли ми се тя, но аз веднаха възразих. Не исках да ги излагам на опастност.
-Така или иначе те дойдоха да те търсят тук. Казахме им, че нямаме представа къде си, но не си тук.
-А двамата къде са?-попитах угрижен аз.
-На погребение. Днес има много погребения.- съобщи ми тя и наведе глава. Усетих, че очите и се навлажниха за това просто попитах на кого.
-Джанис Робъртсън.- каза ми тя с пресипнал глас.
Дълбоко в себе си, усетих, че нещо ме жегна. Дете. Бяха убили дете. Предусетила въпроса ми, Мери преглътна и ми каза:
- Искала да последва баща си. Било и интересно какво ставало навън и...
Боже мой. Аз съм чудовище. Моя вид са чудовища.
-А Лурбел? Тя добре ли е?- попитах аз и поизправих гръб.
- Джереми, престани да се паникьосваш. Добре е. Дойде да те навести тук, но както и на другите, й казах, че те няма вкъщи.
Искам да я видя. Искам да я видя подяволите!! Станах, прегърнах Мери и се запътих към дома на Лурбел. Струваше си.

P.S. Нямам муза.. ще ме извинявате за мижавия пост... Вили, ПОМОЩ!!!

Стоях,затаила дъх и наблюдавах скупчените тела на върколаци и хора от няколко метра.Съвсем скоро щяха да бъдат запалени и битката между двете раси щеше да остане просто като поредната в историята.Защото никой нямаше да помни труповете.Никой от следващите нямаше да тъжи за тях.
А аз го правех.Не че плачех,не,не,но болката ме задушаваше и не смеех да дишам,за да не разваля момента на агония.Момента,в който всяка клетка на тялото ми отдаваше почти на загиналите.И на върколаците,и на хората.Не винях нито едните,нито другите за битката,защото знаех,че рано или късно щяхме да стигнем до там.Върколаците са същества,които трудно живеят като се сдържат да не хапят.Те,както и вампирите,просто се нуждаят от кръв,за да съществуват.За разлика от прилепо-подобните,на вълчетата не им трябва да пият,а просто да я миришат.Да я усещат със сетивата си и да се насладят на чуждата болка.Това е.Съвсем простичко като всяко друго нещо в природата.
Докато размишлявах за природата на семейството ми,прикленах до дървото и си свих цигара.Запалих я с кибрит и продължих да пуша в тъмното.Факлите постепенно започнаха да се приближават и аз скрих цигарата зад ствола на дървото.Не желаех да се набивам на очи,още повече на техните.
Наобиколиха телата и започнаха да пеят.Някакви песни,които пренасяха душите на умрелите,но аз знаех,че това са само врели накипели.Чаках да видя огъня и той не закъсня.Факлите докоснаха телата,плът и козина пламнаха,а димът се издигна нависоко.Не ми действаше нито миризмата,която очевидно отврати селяните,нито картинката на разлагище се хора.Бях вперила поглед в купчината и не смеех да го мръдна да не би като се обърна отново,да е изчезнала.Страх ме беше да погреба родителите и брат си.Затова просто се примирих с идеята да ги гледам как изгарят сред всички останали трупове.Сред себеподобни и врагове.
Бях готова да се осъдя за това,че не ми достигна смелост да понеса болката,която щеше да ме съпътства,ако си бях позволила сама да изкопая гробовете им,но нямах сили и затова.Бях премаза,погубена и разбита.Не можех да тръгна с глутницата,защото така щях да призная краят на хубавият живот,който водех.Егоизмът ми не ми позволяваше да си тръгна.Точно в онзи момент там аз дори не мислех за отмъщение.Просто стоях и гледах с оцъклен поглед и треперещата ръка.
-Синистра-нечий дълбок глас ме изкара от унеса ми,но аз не помръднах.Лицето ми от тъжно се превърна в сърдито,а устните ми се свиха толкова много,че заприличаха на чертички.
-Върви си,Рейна.Нямаш работа тук.Ти ги доведе до този край-гласът ми звучеше непознат за самата мен,но аз продължих да изговарям думите спокойно и без никаква нотка на упрек.
-Не само аз имам вина,Си.Ти не се включи в битката.Ненавистта ти към убийствата изигра лоша шега на цялото ти семейство.-Рейна се приближи и усетих дъха й до ухото си-Те те приеха,Синистра.Отгледаха те.Ти ги предаде.Аз и ти,ние ги доведохме до този край.
Очите ми се разшириха още повече,но си наложих да запазя самообладание в този момент.Рейна никога не е била по-силна от мен,нямаше да бъде и тогава.Осъзнавах,че аз контролирах ситуацията,не тя.И че ако исках,отдавна вече щеше да е в купчината.
-Вярно е-промълвих и се усмихнат садистично-Вярно е,Рей.Аз съм убийца.Коравосърдечна кучка,която загуби семейството си,а от очите й не покапаха сълзи.Онази,която предаде тези,които й вярвяха,онази,която не успя да се пребори със себе си и да наруши принципите си.Да,онази,същата.С фанатичната усмивка и червените очи.Принципната,егоистичната.-спрях думите си и въздъхнах-Никога обаче не съм била като теб,Рейна.Ти ги изпрати на сигурна смърт,знам,че Мишел предрече загубата.Знаеше,че ще ги очистят.-поклатих глава-Не трябваше да ги оставяш да се бият.
Рейна се завъртя и направи няколко крачки към вътрешността на гората.
-Не бива да се бъркаш в историята,Синистра.Води до лоши последствия.
Засмях се скептично.
-Можеше да спасиш подчинените си.
-Щях да наруша правилата.
-Чий правила,Рей,чий?Твоите?
-Тези на смъртта,Си.-тя преглътна шумно-Ако не ги бях оставила да умрат,можех да объркам равновесието.
-А можеше и да поемеш този риск и още да са с нас-знаех,че думите ми я нараняваха и знаех,че самата тя се бе самообвинявала дълго време.Неслучайно се бе борила редом с тях,макар да знаеше,че няма да умре.Не и днес.
Тя се усмихна криво и показа белите си зъби.Зъбите,разкъсали хиляди животни,а и хора.Зъбите,които бяха видяли повече отколкото аз през целия си живот.
-Ти беше тяхното спасение,момиче.Ти имаше силата да спреш кръвопролитието онази вечер,но не го направи.Не смей да обвиняваш мен,затова че си прекалено егоистична и глупава,за да се жертваш за някого.
Отправих и поглед,пълен с омраза.Макар да знаех,че е права,не бях от типа хора,които биха си признали грешките.Аз бях от онези,които ги загърбваха и забравяха,че някога са се случвали.Затова просто си наложих да мисля,че всичко това беше просто ирония на съдбата.Подейства,колкото и да е странно.Съвестта при мен беше липсваща част.И не се срамувах от това.
-Нека приемем,че си права-отвърнах замислено и запалих нова цигара.-За какво си тук?
-Имам нужда да ми свършиш една работа.
-Каква изненада-отвърнах сухо-И аз можех да го предположа това,иначе нямаше да изоставиш останалите,за да се върнеш да ме видиш как се справям с агонията.Казвай по-бързо,че миризмата ти ме отблъсква.-Рейна се намръщи и аз реших,че ще скочи да ме удари.Тя обаче остана на място.Погледът й се беше вперил някъде зад мен,в онази димяща купчина.
-Джеръми-жената тръсна глава и кестенявата й коса се разпиля-Той остана някъде тук,за да е близо до семейството и любимата си.-направих отвратена физиономия,а Рейна ме стрелна с нервен поглед-Знаеш,че той никога не е бил като нас,но е време да стане.Ще използваме всеки върколак в това,което ни предстои.-аз вдигнах едната си вежда въпросително-И теб също де.
-Кое те навежда на мисълта,че искам да ти помагам?
-Няма причина да не го правиш.
-Ти уби родителите ми.
-Не,Си,ти го направи.Няма значение.Джереми е тук някъде и на теб се пада честта да го отделиш от любимата му и да ни го доведеш.Ще ви чакаме при Дяволската пещера след 2 седмици.Носете храна.И не се отбивайте много много от пътя.
Слушах Рейна с леко отворена уста.Тя ми говореше така сякаш срещу нея стоеше немирно дете,което всеки момент можеше да свърши беля.Присвих очи.
-Ще видя какво ще направя по въпроса-тя се усмихна като че ли е победила-Правя го,само защото обичах родителите си.Ти нямаш пръст в решението ми,колкото и да ти се иска да е така.Джереми ще пристигне при вас след 2 седмици.А аз,аз ще си помисля.
-Така да бъде.-съгласи се тихо Рей,обръщайки ми гръб.
Докато я гледах как се отдалечава през горските трънаци,осъзнах нещо.Бях се съгласила да играя по правилата на Рейна,без да създам мои.И макар да я бях заплашила,че ще изоставя клана,тя знаеше,че нямаше.Познаваше ме по-добре отколкото ми се искаше и умееше да използва недостатъците ми срещу мен.
Въздъхнах и погледах още няколко минути останките от труповете,които вече тлееха.Свих юмруци и бързо заобиколих купчинката,навлизайки в града.Време беше да се срещна с моя стар познайник Джереми и първото място,на което щях да го търся,беше домът на Лурбел Фелмър.

Бетани освободи Лурбел от обичайните ѝ домашни задължения. Въпреки че те биха могли да разсеят дъщеря ѝ, тя смяташе, че няколко дни почивка, ще ѝ се отразят по-добре. Затова сега момичето лежеше в стаята си, черните ѝ коси се бяха разпиляли около нея, докато тя внимателно обмисляше информацията, с която разполагаше. Или по-скоро не разполагаше - тя бе толкова малка, че едва ли можеше да се извадят каквито и да било умозаключения от нея. Може би единственото сигурно нещо бе, че Джереми е жив. Нямаше представа дали е някъде на близо и се спотайва или е заминал. Бел беше мислила толкова много над ситуацията, че в момента приемаше стотици различни варианти. Допускаше дори възможността Джереми да е ранен и затова да не идва. Макар че правеше опити да се разубеди с аргументите, че не се е появил по-скоро от предпазливост.
Изведнъж в затормозеният ѝ мозък се прокрадна идеята да проведе собствено издирване. Седна в леглото си, внезапно въодушевена. Започна трескаво да изготвя мисловна карта на местата, които ще посети, за да намери ако не Джереми, то поне нещо. Някаква следа, някой, който да ѝ каже нещо повече...нещо.
Първото и най-очевидно място, което задължително трябваше да посети, бе гората. За съжаление, дърветата си остава единствените свидетили. Мълчаливи свидетели, при това. Бел въздъхна, но все пак реши, че може да намери някакви остатъци от битката, на които хората не бяха обърнали внимание. Можеше да открие някой (или нещо), което да се окаже говорящ свидетел. А навръщане можеше пак да се отбие при Мери Фосет, току-виж момичето научило нещичко. Тези мисли ѝ така я погълнаха, че накараха устата ѝ да пресъхне. Лурбел вяло се изправи, когато чу настойчиво почукване, която по-рано не бе забелязала. Тя забърза към врата, а сърцето ѝ се разтуптя неудържимо. Измежду множеството вероятни посетители, едно име болезнено кънтеше в главата ѝ. Бел отвори врата с треперещи ръце и дори не успя да прикрие разочарованието си, когато видя седящята на прага посетителка. Тя беше прекалено бледа, сините ѝ очи гледаха предизвикателно, а лицето ѝ беше студено.
Лурбел се опомни и попита:
- Кого търсите?
Посетителката се усмихна и на свой ред попита:
- Ти си Лурбел Фелмър, нали?
- Да - потвърди Бел. - А ти коя си?
- Синистра Дейръм. Може ли да вляза?
Лурбел отвори вратата за посетителката си, все още недоумявайки какво търси тук. Името ѝ не говореше нищо на младата Фелмър. Тя затвори след себе си. Забрави всякакви правила на гостоприемството, тази Дейръм ѝ се струваше подозрителна.
- Какво искаш? - не се въздържа и попита направо.
Синистра повдигна вежди, след което се изсмя кратко.
- Какво нетърпение. Е, тогава ще премина директно на въпроса. Интересува ме къде мога да открия Джереми Фосет. - При споменаването на името му, очите ѝ присветнаха.
- Мен ме интересува същото - отвърна Лурбел и присви очи. Явното пренебрежително отношение на Синистра не ѝ харесваше и се надяваше час по скоро странната ѝ визита да приключи.
- Така ли? - за пореден път вдигна вежди другата. - Странно. Смятах, че няма да те остави така, в недевение - жегна я, а лукавата ѝ усмивка не слизаше от лицето ѝ. - Щом не знаеш, не мисля, че нещо ме задържа тук. Може пак да се отбия. - След това мълчаливо тръгна към вратата. - Няма нужда да ме изпращаш - подметна ехидно и затвори след себе си.
Лурбел гледаше врата в продължение на няколко минути. Помисли си, че не иска тази Синистра Дейръм да стигне до Джереми първа. Трябваше да го намери преди нея. Но осъзна, че не може да тръгне сега, не беше подготвена, а майка ѝ скоро щеше да се върне. Ще отида през нощта, помисли си тя. Когато всички спят, така ще е по-лесно.

Вечерта бавно се спускаше. Небето бе добило нови, непонятни, но красиви цветове. Не им обърнах внимание, както обикновено. Мислите ми бяха заети с друго. Днешният ден бе специален. Една година измина откакто обичах Лурбел Фелмър.

Гората бе приветлива както винаги. Слънцето струеше през зелените листа на дърветата и създаваше приятна изумрудено зелена светлина, която осветяваше нашата поляна и с отразяваше в красивите сини очи на моята любима. Лурбел бе положила глава в скута ми и слушаше песента, която пеех. Написах я специално за нея. Тя поклащаше глава в ритъм и се усмихваше. Тази усмивка бе всичко от което се нуждаех. Изведнъж дяволита мисъл обзе ума ми. Само без резки движения, помислих си аз. Вдигнах ръка и я бутнах с пръст в ребрата. Лурбел се сгърчи и ме погледна с укор. Подсмихнах се и повторих движението. Тя ме погледна отново. Устоях на изкушението да я целуна. Започнах да я гъделичкам. Тя се засмя и се опита да махне ръцете ми от себе си. Късмет с това, подсмихнах се наум.
- Джереми, спри! Моля те, престани!-замоли ми се тя.
- И защо да го правя?- попитах я и театрално повдигнах вежда.
Тя ме погледна с тъга в очите и каза жално:
- Ако продължаваш да ме гъделичкаш, аз ще прдължа да се смея и няма да ми достигне въздух от смях и ще умра.
Боже, какви неща измисля това момиче!
- Удивяваш ме.- казах й нежно и я придърпах към себе си. Вгледах се в очите й и останах поразен. Имаше толкова много във тях. Притиснах устни в нейните. Тя обгърна лицето ми с ръце. Исках я само за мен. Не бих понесъл мисълта да я деля с някого. Внезапно осъзнах нещо. Отдръпнах се и притеглих лицето и с ръце към моето.
- Обичам те -прошепнах срещу устните й. Тя ококори очи и се усмихна.
- И аз те обичам.
Устните й се разбиха в моите. Обичах я. Моята Лулу.

Видях, че наближавам къщата й. Отдалеч улових мирисът на череши. Череши...

- Лурбел, слез оттам!- извиках паникьосан, като гледах как малкото й тяло пъргаво се изкачва все по-нагоре върху крехкото дърво.
- Не, Джереми! Остави ме!- извика тя в отговор.
Малките червени плодове се сипеха отгоре ми. Лурбел ми бе обявила война с череши. Добре тогава. Качих се на дървото и бързо стигнах до нея. Тя ми подаде ръка и преплете пръсти в моите. Задърпа ме към най-високата част на дървото, където плодовете бяха най-червени. Откъсна няколко и подаде на мен. Постояхме малко и аз реших да сляза. Не ми харесваше тази работа с Лурбел на високо. Слязох и я повиках. Чух приглушения й смях и внезапно тя изпищя. Видях я да пада през клоните и се затичах да я хвана. С бързината си на върколак, естествено успях. Тя ме гледаше сякаш ме вижда за пръв път. След това се разхили като луда.
- Трябва да се видиш отстрани, Джереми!- каза ми тя през смях и махнах ужасената маска от лицето си. На нейно място изникна искрена усмивка.
- Лурбел, ти си откачена! Можеше да стане нещо, ако не бях успял да те хвана!- скарах и се аз и я занесох до близкото дърво. Седнах, и все още с Лурбел в ръце, се облегнах. Това момиче е стряскаше все повече и повече. - Май искаш да получа инфаркт, а?
- Извинявай, де! -тросна се тя и обърна глава. Разбрах, че съм я обидил.
- Аз трябва да ти се извиня. Но моля те... Лулу, внимавай. Не мога всяка секудна да очаквам, че ще ти се случи нещо.
Загледах я. Беше толкова красива. Черната й коса проблясваше на слънцето с тайнствен отблясък. Не успях да устоя на изкушението и долепих устни в нейните.
- Обичам те, Лурбел Фелмър!- извиках аз и се засмях. Тя м погледна странно и прошепна:
- Аз повече те обичам, Джереми Фосет.

Стоях пред къщата й. Имаше още едно момиче с нея. Притихнах в сенките на къщата и изчаках да излезе. След като бледата девойка се отдалечи, почуках на вратата. С трепет чух стъпките на Лурбел. Тя отвори вратата и ме видя. Замръзна на място. Усмихнах се колебливо и влязох.

8
Ловът

_________________

Ако знаех,че ще бъде толкова трудно да открия проклетият върколак,нямаше въобще да си правя труда да го търся.Рейна щеше да чака и когато никой не се появи,щеше да премине нататък и да забрави и за мен и за Джереми.Ах,мечти,мечти.Рейна имаше слонска памет и по-скоро би очистила и двама ни,вместо да ни остави.
След като не получих никаква информация в дома на Лурбел,се върнах в гората.Реших да прекарам нощта там,защото усещах,че бидейки близо до човешки същества докато луната грее,има опасност зверчето в мен да се обади.Отпуснах се близо до ствола на едно вековно дърво и затворих очи,оставяйки мислите си да летят.Едни от тях се насочиха към миналото,други към бъдещето.Представих си как сега можеше да пътувам към земите,където принадлежах,независимо дали бях с върколаци или с вампири.Как се срещам със себеподобни,как разбирам историята си.
Тръснах нервно глава,за да прогоня това от главата си.Нямаше шанс да се случи в скоро време,освен ако Джереми не дойдеше сам да ме открие.Ако беше посетил Лурбел след като аз си тръгнах,то той вече знае,че някой е тръгнал по петите му.Дано само не бягаше много.Мразех да си играя на котка и мишка.
Някъде към средата на нощта,аз осъзнах,че имам нужда от някаква храна.Не бях помръднала и сантиметър от началната си позоция и усещах тялото си сковано.Размърдах крайниците си и се изправих.Очите ми бяха свикнали с тъмнината,затова се насочих между дървета към вътрешността на гората.Долових мириса на елен или сърна (никога не се научих да ги различавам) и тръгнах в посоката,която подсказваше обонянието ми.Наострих уши и чух тихите стъпки.Беше елен,нямаше спор.Усмихнах се и кучешките ми зъби се подадоха.Харесвах трудния улов,караше ме да се забавлявам истински.
Наведох се и се промуших в храстите.Еленът стоеше на една полянка и се ослушваше предпазливо.Облизах устни,присвивайки очи.Тихо започнах да се движа около него по сенките,надявайки се да не го изплаша прекалено рано.Бях на метър от него,когато по погрешка настъпих някаква суха клечка и звукът мигновено подсказа на животното,че не е само.Преди да се усетя,беше побягнало между дървета.Втурнах се след него.Благодарение на силното си зрение,успявах да следя къде отива и бях почти плътно зад него.Осъзнах,че ако не намеря тайна пътека,по която да го пресрещна,нямам шанс да се нахраня с него.

-Джо!-изпищях и се огледах.Бях останала сама в гората и нямаше начин да се измъкна оттук без Джонатан.
-О,хайде малка Си,намери ме-дочух гласа му и ушите ми мигом се наостриха.Долових стъпките му и тръгнах натам.Вървях бързо и тихо,молейки се да не ме усети.Разбрах,обаче,че ме е надушил и мигом започна да бяга.Тръгнах след него.Тичах без да спирам да следя звука и миризмата му.
Изведнъж видях пътека отдясно на мен и свих по нея,без да му мисля много много.След още няколко метра,се спрях на тучна ливада,а Джонатан седеше в другия й край и ме гледаше едва ли не обидено.Приближи се до мен и ме прегърна силно.
-Пак се изхитри-ухили се широко и понечи да ме целуне,но аз се дръпнах.
-Ще те боли-отвърнах му простичко и избутах лицето му се ръка.
-Няма.-увери ме той и леко докосна устните ми със своите.

Осъзнах,че бях наближила тайната пътека и свих по нея,молейки се еленът да се е насочил към въпросната ливада,която туко що беше изникнала в ума ми.Образът на Джонатан ме преследваше до мига,в който осъзнах,че стоя във високата трева.Мигом се прилепих към земята и се ослушах.Еленът приближаваше.По спокойното му ходене,личеше,че за него опасността бе отминала,щом не съм зад него.Прехапах долната си устна съвсем леко и се повдигнах на лакти.Три..животното беше съвсем близо,вече можех да усетя миризмата му..Две..размърдах нервно пръсти,не бях ловувала от толкова много време..Едно.Скочих и се хвърлих върху еленът,хващайки рогата му.Той изписука от изненада и започна да се мята,борейки се с хватката ми.Стиснах остирте върхове на рогата му,а ръцете ми кървяха.Преметнах крака си около тялото му и го стиснах.Отново чух писъкът му и го сритах с тъпото токче на ботуша си.Натиснах,колкото сила имам и осъзнах,че съпротивлението му намалява.
-Спокойно,миличък-прошепнах тихо.Ръцете ми се преместиха от рогата върху шията му и аз стиснах.В последен отчаян опит да се спаси,той замахна с глава към и впи един от роговете си в горната част на ръката ми.Очите ми се изцъклиха от болка,а хватката ми се засили.
Няколко минути по-късно еленът лежеше мъртъв в краката ми,а аз,вместо да се храня,си правех превръзка от крачола на панталона си.Когато успях да спря кръвотечението,се отпуснах уморено до животното.Разбрах,че бях загубила уменията си и се проклех за това,че бях оставила единствената вампирска част от мен да зачезне.Тръснах глава.Погледнах към небето и няколко минути се взирах в блещукащите точици.
Изправих се и,хващайки рогата на елена,го замъкнах към дърветата.Сложих го до един ствол и измъкнах джобното си ножче.Разразях тънка ивица на шията му и кръвта потече като вадичка надолу към пръстта.Усетих как в мен се надига неистова жажда.Докоснах еленът и кръвта започна да се събира в ръката ми.Преглътнах тежко и се наведох,за да отпия от шепата си.Вкусът на кръвтта беше различен от друг път.Чувствах как възвръща всичките ми сили,как се стича в гърлото ми и пари органите ми.
Не знам колко време бях пила,но знам,че бях направила още няколко разреза из тялото на горкото животно.Когато първите лъчи на слънцето започнаха да се отразяват в росната трева на ливадата,аз изоставих трупа и се насочих към града.Първото нещо,което трябваше да свърша днес,беше да си намеря чисти дрехи и бинт.Раната в ръката ми се обаждаше,когато се опитвах да я помръдна,затова смятах,че трябва по-скоро да я промия.
Загърнах се в дългото си наметало и тръгнах по улиците.Никой още не беше станал,може би защото беше 5 сутринта.Перфектното време да извършиш влизане с взлом.Спрях се пред аптеката и с уменията си на крадец,отворих вратата с помощта на ножа си.Взех си необходимите неща и оставих няколко монети,които да покрият сметката.После си взех и нови дрехи,като използвах същата продцедура.Не беше като да съм ги обрала наистина.Просто нямах особено желание да общувам с любопитни селяни,чийто мирис само можеше да ме изкуши.
Странното беше,че онзи ден,когато бях видяла Лурбел,усетих нещо специално в нея.И определено не беше мирисът й-дори не успях да го доловя.Беше нещо в осанката й и в начина,по който говореше.
Скрих се в някакво мазе,за да се преоблека.Сложих си кожен панталон,черна риза и черен корсет.Пооправих косата си,до колкото беше възможно,а после скрих окървавните превръзки и наметало в една бъчва.Ето,вече приличах на обикновена селянка.
Тръгнах бавно и спокойно към къщата на Мери Фосет с надеждата,че там щях да открия повече информация за Джереми.

9
Лурбел и Джереми се срещат...
...а Джими Ууд информира
_________________

Джереми затвори врата след себе си. Усмивката не слизаше от лицето му. Не каза нищо; изчакваше Лурбел да се поуспокои. Тя стоеше вцепенена, без да може да отмести поглед от него. Накрая само пристъпи плахо към него и го прегърна, за да се увери, че е истински. Ръцете ѝ трепереха леко, а по бузите ѝ се стекоха сълзи от егоистично облекчение.
- Не искам да знам какво се случи - промълви тя в тишина. - Кажи ми само, че си добре.
- Добре съм - потвърди Джереми. Лурбел се отдели от него. Изтри сълзите с опакото на ръката си и се усмихна.
- Твърде скоро - изрече тя.
- Ако не ме искаш, ще се върна по-късно - отвърна Джереми и вдигна вежди.
Момичето пропусна киселата му забележка. Чувстваше се странно. Твърде много ѝ дойде тези дни. Мислите ѝ като че отказваха да се подчинят и я объркваха още повече.
В стаята настъпи тишина. Никой от двамата не знаеше как да започне.
- Запознах се с Мери - съобщи накрая Бел, защото мълчанието му я убиваше.
- Знам.
Не, нищо не се бе променило в отношеията им през тези няколко дни, бе убедена в това. Но нещо ги възпираше. Някаква невидима стена, издигнаха може би в различията им, които изведнъж се оказаха такъв проблем. Лурбел мяташе бързи погледи към вратата и напрагаше слух да чуе стъпки. Нямаше да е редно да ги хванат заедно. Щеше да навлече куп неприятности, както на себе си и на Джереми, така и на семейството си. А и не можеше да не забележи колко е напрегнат той, как неспокойно я гледа. Чудеше се дали не се е случило нещо, за което не знае.
- Опасно е, не трябва да ме виждат тук - каза Джереми. Лурбел кимна.
- Все пак можеш да останеш в стаята ми. Никой няма да влезе, ако се навъртам около тях. А после, когато си легна... Или може...
- Не, така ще те изложа на твърде голям риск. Исках да те видя. Не можех... не издържах...
Докато говореше, той отстъпи крачка назад. Внезапно сърцето на момичето заби лудо.
- Джереми... - започна, но нещо сякаш заседна в гърлото ѝ. - Иска ми се всичко да бъде както преди.
- На мен също - увери ѝ момчето, преди излезе.
Лурбел постоя няколко секунди, загледана в затворилата се врата. След това изтича след Джереми, но него вече го нямаше. Изведнъж се запита дали постъпи правилно. Дали дистанцията, която спазваше, без да знае защо, нямаше да пречупи нещо у него? Или у двамата?
Лурбел тръсна глава. Реши, че не иска да стои сама в празната къща. Тръгна без цел в незнайта посока. Всичко пред очите ѝ се разми, околността загуби очертанията, а времето - стойността си. Когато спря да върви, осъзна, че се намира през къщурката на един нейн стар познайник. Запита се дали подсъзнателно е знаела къде отива. Сви рамене и почука на вратата. Отвърте се чу нещо нечленноразделно, последвано от трясък. Лурбел усети как се усмихва. След малко врата се отвори.
- Здравей, Джими.
- Бели, малката, к'во дириш тука? - учуди се Джим. Той беше само с няколко години по-голям от нея. Първото нещо, което човек си помисляше, след като се сблъска с Джими Ууд, беше, че е той е огромен.
Джими прокара ръка през червената си коса, която беше покрита с прах... или поне нещо, което напомняше на прах.
- Какво правиш пак, Джими?
Ууд се отмести и ѝ направи жест да влезе. Бел се възползва. В сравнение с него изглеждаше ужасно мъничка и крехка.
- Имаше един плъх 'начи и... гле'й как му спрасках чутурата - гордо каза той и вдигна едно сиво петно с опашка. Лурбел се смръщи и извърна поглед. Реши, че това обяснява прекатурената маса и тухлата, въргаляща се насред нищото в единия ъгъл на стаята.
- Това е отвратително, Ууд - скастри го тя.
Джими като че ли се засрами и пъхна сивото петно във вазата, в която нямаше цветя. Момичето реши, че не иска да знае какво има вътре.
- Бели, ама тоя плъх изглеждаше... особено... преди да го...така, де, смажа.
- Как така особено? - изненада се Лурбел.
- А бе, имаше му нещо - замислено ѝ рече и се почеса по носа. - Не могa ти кажа к'во точно, ама не беше в ред. Никак даже. Все едно. Сигур' е заради вампирите...
- Вампири ли? - ахна Лурбел. Стомахът ѝ се сви на топка.
- Ми да, ти не знаеш ли?
- Сигурен ли си, че пак не си сънувал, Джими?
- А бе, ти и за върколаците не ми вярваше, ама гле'й к'во излезе накрая. Като стана дума, как е твойто момче? - попита небрежно Джими.
- Доста добре си осведомен май - засмя се Лурбел, въпреки че никак не ѝ беше до смях.
- Е, да, честичко се навъртам покрай вас... - той млъкна и се изчерви.
Бел също мълчеше. Всъщност последните му думи не ѝ направиха впечатление сега, щеше да се сети за тях по-късно. Сега мислите ѝ кръжаха върху едни определени думи на Джими. "Вампири. Трябва да го предупредя".

Запечатах плика и го доближих до сърцето си. Болка се изписа на лицето ми. Стоях зад къщата си. Мери бе толкова близо, но не можех да я подложа на такава опастност. Оставих писмото на нашето място. Обърнах се с гръб към къщата и пристъпих напред. Вампирите ме следяха. Подяволите.

-20,че онази там никога няма да ти се върже!-засмя се към приятелите си един тъмнокос младеж,седящ на няколко маси от мен.Острият ми слух можеше да долови всяка дума,която изричаше в малката задимена кръчма и сега именно този разговор беше привлякъл вниманието ми.Очевидно тези момчета се обзалагаха за възможностите им да свалят някое момиче.И очевидно този път това момиче бяха аз.С периферното си зрение долових,че ме гледат и се кискат зад халбите си с бира.Въздъхнах.И без това работата ми хич не вървеше към добре,можеше поне да се позабавлявам малко.Докато ги чаках да се разберат за правилата на малката им игричка,се замислих за разговора ми с Мери Фосет и това как всички толкова умело успяваха да прикрият следите на Джереми.

-Здравей,Мери-казах тихо,гледайки я едва ли не усмихнато,когато момичето отвори вратата на къщата им.Сестрата на Джереми веднага ме предцени и очевидно разбра коя съм,защото не помръдна и сантиметър от началната си позиция.Като че ли ако го беше направила,аз щях да я захапя или нещо подобно.
-Не съм те виждала от много време,Синистра-каза ми със спокоен тон и аз се засмях хрипливо.
-Може ли да вляза?-попитах,макар да знаех отговора и преди това.
-Не е добра идея.
-Знам,но това не пречи.
-На мен ми пречи.Ако искаш да говорим за нещо,ще бъде отвън-каза ми твърдо и излезе,тръшвайки вратата след себе си.
Свих рамене примирено и я последвах към задния двор.Разбира се,осъзнавах,че силата ми беше много по-голяма от тази на Мери,но не исках да я използвам срещу нея.Когато бяхме малки,Мери често идваше в дома на родителите ми да си играем.Тя беше първата ми приятелка.Когато обаче се разбра за същността ми,родителите ми просто ми забраниха да я виждам.Съображения за сигурност,предполагам,но не мога да излъжа,че не тъжах за нея,
-Искаш да говорим за Джереми,нали?Казват,че си разпитвала наоколо за него и Лурбел.-поде след малко.Усмихнах се.Браво,браво,Мери,направо на въпроса.Жалко,че тази твоя смелост някой ден щеше ти изиграе лоша шега.Не се ли научи за толкова години,че шега с кръвопийци не бива?
-Да,за него-потвърдих,кимайки бавно.-Рейна се върна,Мери и го иска в групата си.И двете знаем,че трудно ще открия Джереми,макар да подозирам,че е някъде съвсем наблизо.-спрях за момент,за да обмисля следващите си думи-Не обичам игричките.Той трябва да се върне,колкото и да не му се иска.Длъжен е на расата и клана си.Той не е като теб и Лурбел,Мери,не е създаден за нормален живот.Време е да го осъзнае и да приеме тази мисъл вместо да се крие като мишка по дупките и да се опитва да го избегне.Рано или късно всички ни застига същността ни,колкото и да бягаме от нея.
Изглеждаше замислена,когато спрях тирадата си от думи.Искаше ми се да съм успяла да я убедя,че най-правилното нещо за Джереми е да е дойде с мен при Рейна.И двете с Мери бяхме наясно,че от нея никой не можеше да се оттъре задълго.И ако той не тръгнеше с мен,Рей сама щеше да дойде да си го прибере,жив или мъртъв.
-Може и да си права,Си-аз вдигнах едната си вежда изненадано,когато използва галеното ми име-Но това си е неговия избор.Ти вече нямаш какво да губиш и може да говориш,колкото си искаш,но Джереми може да обича и не е готов да се откаже от това.Разбери,не всичко се върти около расата и принадлежността ти към дадена група от хора.Каквото и да е направила Рейна за него,той й го е върнал стократно.Не се опитвай да разбереш чувства като любов и приятелство,защото знам,че никога не си изпитвала подобно нещо.Когато го направиш,тогава отново може да говорим.
Тя се врътна и си влезе обратно в къщата,а аз постоях още няколко минути,загледана в нищото.

Ето така се озовах и в мръсната малка кръчма в края на града,над голяма чаша греяно вино.Имах нужда от нещо,което да ме държи будна,докато размишлявам за следващата си стъпка.Бях пробвала двата най-лесни варианта и макар да знаех,че едва ли ще измъкна нещо кой знае какво от двете вярни защитнички на Джереми,да се втурна в безкраен лов на един буен върколак не ми се струваше като добра идея.Последните думи на Мери още ехтяха в главата ми,имаше нещо странно болезнено в тях.Очевидно за нея аз бях безчувствено същество,лишено от всякакви възможности да изпитва нещо към някой.Да,вече бях такова,права е.Но имаше времена,когато не бях и се борех за любовта,така както се бореше сега и той.Просто нямаше смисъл,расата беше прекалено силна връзка.
-Ей,красавице-чух гърлен глас зад себе си и се обърнах,усмихвайки се леко.Постарах се да си запуша носа и да не дишам,защото в противен случай момчето нямаше да живее и минута повече.-Аз съм Тейлър.Тейлър Краус.-той ми подаде ръка и аз я поех,намигайки му.Това очевидно го окуражи и той седна срещу мен.-Имаш ли си име,хубавице?
Галените му имена ме дразнеха,но се насилих да удържа гнева си.
-Катрин Томас-казах след малко.
-Не съм те виждал наоколо,Катрин.Не си тукашна,нали?
-Не съм-потвърдих,облизвайки устни.Знаех,че така ще привлека вниманието му към устата си,но все пак го направих.Вреден навик-Имам малко работа в тази част на царството.След няколко дни си тръгвам.
-И каква е тази потайна работа?-попита заинтригувано,отпивайки от халбата си.
-Трябва да убия един човек-казах му засмяно.Лицето му изведнъж се скова,а после се отпусна и той се разсмя гръмко.О,само ако знаеше,че моята истинска задача е много по-лоша от това.Искаше ми да трябва да убия Джереми,отколкото да го отведа на сигурна смърт при Рейна и групата й.Но нямах избор.
-Имаш чувство за хумор.-отвърна ми след малко и хвърли бегъл поглед към приятелите си,които ни гледаха любопитно и чакаха развръзката на взаимоотношенията ни.-Искаш ли да се поразходим малко?Времето е прекрасно,нощта е безлунна...
-Да-щом нямаше луна,рискът да го нараня беше по-малък.А и можех да се сдържам,бях го правила хиляди пъти.
Той улови ръката ми и усетих,че трепна,осъзнавайки колко е студена,и все пак не ме пусна.Издърпа ме навън и ме затегли към някаква затънтена уличка.Повечето момичета биха се уплашили,но не и аз.Просто го оставих да ме дърпа,без да се съпротивлявам.На светлината на уличните лампи можех да го огледам съвсем спокойно.Тейлър беше висок младеж,с тъмна коса и кафеникаво-жълти очи,като на котка.Тялото му беше атлетично и стегнато,а ръцете му бяха дълги и мускулести,очевидно от цепенето на дърва.
-Къде отивам,Тейлър?-попитах след малко.Той се захили,видях,че погледът му е размътен от алкохола.
-Ще видиш,хубавице.Още малко и сме там.
Кимнах отсечено и го изчаках да ме закара там,където иска.Оказа се уличка в края на града,която имаше само един изход-този,от който влязохме.На уличката имаше купчини слама и няколко кофи за боклук.Уханието можеше да убие всеки нормален човек,но на мен не ми действаше.Очевидно и на Тейлър също.Той ме притегли към себе си и се опита да ме целуне,но аз го избутах със смях.
-Много бързаш,Краус.Ти не ме познаваш.
Той се усмихна,залепяйки устните си на врата ми.Докато плъзгаше лигавия си език по кожата ми,се опитваше и да ми говори.
-Знам името ти.Знам,че си страшно красива...че имаш най-изкусителните червени устни на света...че кожата ти има вкус на диво животно...че тялото ти е много стегнато и че сигурно си страшно добра в леглото...-при последния коментар свих устни.Грешен отговор,Тейлър.Дръпна дявола за опашката.
Избутах го от себе си,но той се върна като на пружина.Този път не придвидих целувката и устните му се залепиха за моите.Езикът му се опита да се вмъкна в устата ми и за негово нещастие се оказа точно между кучешките ми зъби и долната ми челюст.Стиснах зъби и го ухапах.Усетих,че шурна кръв и напълни и моята уста.Засмях се и го опрях ръце на гърдите му.Лесно го отблъснах.Той стоеше с отворена уста и ужасен поглед,докато езикът му кървеше обилно.
-Ще мине-казах му едва ли не успокоително.Тейлър ме гледаше с изцъклените си очи.Опита се да ме наругае,но се задави с кръвта си.-Слушай,изплюй кръвта и да ходи да си напълнищ устата с ледена вода.Раната ще се затвори до половин час,обещавам ти.-засмях се-И един съвет от мен-никога не си пъхай езика в устата на вампир.
Когато понечих да помръдна към изхода,усетих познат мирис точно зад ъгъла.Върколак.Джереми.Затаих дъх и се втурнах след него.

Точно така. Хайде, захапи го. Не му мисли. Убий го, за да
убия теб. Мислите ми се въртяха около Синистра и тъмнокосият й придружител. Сигурно не издържа и ще го захапе всеки момент. Отдръпна се. Ха, пак е направила нещо погрешно. Потресен ли си, човеко?Доброто момиче май те ухапа? Джереми, спри се. Важното е да се измъкнеш от тази дупка.
Впрочем, бях се скрил на възможно най-глупавото място. Тъкмо си мислех, че ще се измъкна от проклетото село незабелязан и хоп! Усетих миризмата на гадния вампир. Нямаше как да тръгна по-бързо, защото тя излезе от кръчмата, заедно с момчето. Хвърлих се възможно най-бързо и тихо в близката кофа за боклук. Не стига, че бях покрит с отпадъци и миризмата вътре бе толкова приятна, трябваше да чакам Синистра и играчката й да привършат.
След като момчето се отдалечи от нея, излязох от скривалището си и се приближих към ъгълът на сградата, между която бяха въпросните кофи. Джереми, ти си идиот. Най-големия идиот. О, сега загазих. Синистра ме бе надушила и идваше насам. Побързах да се преобразя, преди да ме е захапала като човек.
- Здравей, Джереми. Най-сетне- прошепна ми тя и се нахвъли върху мен с рев. Ъх, вони по-зле от кофата. Започнахме безмълвна борба, опитвайки се да не вдигаме шум. Блъсна ме в стената и се преобразих в отново в човек. Какво подяволите става? Отласках се от нея с малко усилия и я тръшнах върху едната кофа. От силата, капака се счупи и Синистра падна с писък вътре. Започна да издава звуци на погнуса и ми се отвори шанс да я ударя, но тя се засмя и скочи върху гърба ми, налагайки ме по главата с юмруци. Главата ми се замая малко и залитнах към стената. Блъснах се, заедно със вампирчето върху мен, тя изохка и падна. Изритах я с всичка сила и се чу трясък, все едно сме напукали стената. Така си и беше. Тя се нахвърли върху мен и ме цапардоса здравата. Успях да я махна от себе си и изпъшках:
- Защо...ох! Защо го правим, Си?
Тя ме удари в лицето при споменаването на стария й прякор.
- Преди бяхме добри приятели? Защо... стига си ме налагала!
Синистра се спря и ме погледна ококорено. Седна изтощена на земята. Тръшнах се до нея и я загледах. Устната й беше пукната, но кръв нямаше. Аз бях с пулсираща глава и кървящ крак. Тя затаи дъх.
- Не знам, Джереми. Така трябва- измънка тя. Не бях я чувал толкова несигурна.
- Не, не трябва.
Загледах се в лицето на старата си приятелка. Изведнъж ме навехна спомен...
- Не, Джереми, махай се!
- Хайде де, Си, все едно не съм го направил.
Двете 12 годишни деца се намираха в прекрасната гора, незнаейки какво се спотайва там. Синистра се бе прикрила зад едно дърво, а Джереми се опитваше да я приклещи.
- Не, казах!- изкрещя момичето и се засмя безмълвно. Обичаше да го дразни.
- Хайде де... какво толкова направих?- хленчеше Джереми. От усмихнато, лицето му стана намъщено.
- Какво направи ли? Какво? Ти. Ме. Целуна. Джереми. Фосет.
- Не е вярно!- възпротиви се момчето.
- Така ли? Кажи ми тогава, какво правиха устните ти върху моите?- изпищя Синистра.
- Уф, голяма работа... не е като да ти е за пръв път. Нали съм те виждал с онзи...
Синистра излезе иззад голямото дърво със смъртоносен поглед.
- Я повтори?- прошепна момичето и от гласа й отчетливо лъхаше хлад.
- Джонатан, твоя приятел...-лигаво проточи момчето. Загледа я обидено и долната му устна затрептя.
- Не мога да повярвам, Джереми, че си ме шпионирал! Кой ти дава правото да го правиш?- възмущаваше се все повече момичето.
- Нали сме приятели...- поде момчето, но не успя да привърши.
- Вече не...
Синистра се обърна и потъна със сълзи на очи в гората.
Сега бе по-различно. В световете ни, НИЕ бяхме лошите, Ние бяхме виновните.
- Чувал ли си за Рейна?- попита ме Си. Мне, никога не бях чувал това име.
- Не, не съм. Защо?
- Рейна е водачът на най-големия клан върколаци, съществувал някога. Семейството ми принадлежеше към този клан. Вината за битката в гората е нейна.
Изръмжах и потреперих. Каква кучка.
- Така значи...-подех, но бях прекъснат. Явно Си не бе привършила.
- Тя ми нареди да те намеря и да те предам на нея. Иска да
те убие. Но аз няма да го позволя. Опитва се да ме манипулира, но Джереми, ти ще ми помогнеш да я убия.
Замръзнах на място. Уу, възможност да убия вампир. Загледах се с лукавство в старата си приятелка.